Битката срещу новата сграда е битка срещу самата Академия

Д-р Мария Василева

Главен уредник на Софийска градска художествена галерия

Вече 4 години продължава саботажът на строителството на новата сграда на Националната художествена академия в София – след официален и спечелен с пълно мнозинство конкурс. Той се организира от хора, които най-после откриха момента да грабнат своето парченце слава. Хора, които нямат никакво влияние нито в културния, нито в обществения ни живот. Напомнят ми за анонимния ми съсед от отсрещната кооперация, който осмисля живота си като спуска гумите на колите, спрели на „неговото” място. Така и тази шепа незабележими от гледна точка на историческата памет художници, архитекти и общественици, си присвоиха проблема и видяха в това възможност да изявят себе си и да станат интересни за медиите. Твърде печална и преходна слава!

Битката на живота им е нищожната битка на неуспелия човек, на този, който няма широтата на мисленето и погледа в бъдещето. Това за съжаление е битка не срещу новата сграда на Академията, а въобще срещу Новата Академия, която се опитва трудно да се отърси от наслоения прах на инерцията и удобното статукво.

Само слепец не би видял мъчителната и болезнена трансформация, през която това учебно заведение преминава вече доста години. От закостенялата, но самодоволна в своята единственост институция, до динамизирането и превръщането й в адекватна на времето учебна единица. Изключително трудно е разделянето с идилията на уютните ателиета, изпълнени с модели и стативи, с градената с десетилетия йерархия на ценностите. Ревностната защита на класическата традиция е обяснима, защото и нейното извоюване е имало своите болезнени страни. Затова именно в това учебно заведение промяната се изживява по особено драматичен начин. И усилията на хората, които са приели това като своя мисия, са невъзможно титанични и поради тази причина още по-достойни за уважение.

Изминаха 20 години от падането на Берлинската стена и от началото на промените. Много неща се случиха в обществото и те се случваха с различно темпо в различните сектори. В Националната художествена академия едва напоследък стават видими промените, за които се работи от години. Откриват се нови специалности, организират се интересни конференции, изложби, фестивали. Студентите набират самочувствие и проявите им стават видими, значими и очаквани в художественото и социалното ни пространство. Институцията се превръща в отворено, модерно място, където диалогът е възможен.

И на този фон се появява една група хора, която се опитва да се намеси в този разговор. Това обаче е невъзможно, защото езикът, на който тя говори е езикът на миналото. Закостенял, агресивен, комично нелеп, този език и този начин на мислене не дават възможност за дискусия. За съжаление, той намира почва на ниските чиновнически нива, където свива гнезденце, набира самочувствие и навирва глава. Жалко за държава, в която се чува гласът на графомана, в която честно спечелените конкурси нямат значение и в която неуспелите успяват в едно – да завлекат към дъното и най-добрите инициативи.

Аргументи

Проф. д-р Васил Рокоманов

Позволявам си да участвам в дискусията около проекта за нова сграда на Националната художествена академия, защото неговата реализация очевидно забуксува. Самата дискусия взе нова, тревожна за академичната общност посока – от донякъде разбираем патос на носталгии и естетически пристрастия, неуморните противници на новия проект преминаха към подмяна на неговата същина.

Новите атаки манипулират общественото съзнание, отъждествявайки НХА единствено със сградния и́ фонд. Внушава се образ на треторазрядна институцийка, която навремето случайно се е наместила сред “по-първите” и оттогава се пречка в краката на същински важните държавни и духовни центрове. А новият проект нанасял непоправими щети на техните сакрални и архитектонични контакти, грози шедьоврите, взривява градоустройството на столицата и нейните комуникации, изобщо – апокалипсис...

Спасението е: проектът не се реализира и Академията се мести.

Къде?

Някъде... Все едно. Където са другите...

* * *

Това вече го преживяхме.

По време на строително-разрушителната истерия около 1300-годишнината, в двора на “Шипка” 1 се развихри багер: изкорени храсти и дървета, изкърти бордюри и плочници, срина чешмичката. Когато обаче започна да троши пейките, търпението на неколцина ячки студенти-скулптори се изчерпа – прекалено усърдният представител на класата-хегемон беше отупан и изхвърлен от двора, срещу напиращите да въздадат възмездие ЗИЛ-ове се появи барикада от боклучийски кофи, а върху кофите – студенти. Един от тях бях аз, наблизо днешният ректор, нататък – други колеги. Разтичаха се гневни професори, от администрацията задрънчаха телефони. Замириса на бунт.

Светлин Русев и ректорът Величко Минеков се вкопчиха в някакъв неизвестен ми архитект и Георги Йорданов, тогавашното партийно величие на София. От скандала се разбра, че овластени началници и подчинените им архитекти са планирали тихомълком дворът да стане ларго между Народната библиотека и “Александър Невски”. А какво ще последва, успяхме сами да се досетим.

Бе много специален урок: как българските художници, професори и студенти, без разлика от партийност, ранг и длъжност, можем да браним своята Академия, да отстоим и себе си. Не им я дадохме, защото бяхме заедно. Само игрището не успяхме да възстановим.

Припомням тези събития, защото днес един-единствен пробив се оказа достатъчен, за да се вклинят веднага враждебни на Академията планове, особи, институции, интереси...

* * *

Обществото ни е спънато от нестихващи схватки с миналото, настоящето ни е отровено от миазмите на близката история...

Това, че някой се оказва недокоснат от динамиката в изкуството през миналия век, може да мине и като симпатичен анахронизъм, допустим за здравословната академична консервативност. Но ако се случи нова Академия в стилистиката на архаичната носталгия, въпросният някой ли ще обяснява какво бъдеще чака нейните студенти и държавата, проспала модерността и всичко, което я последва в мащабите на света?

Академията е твърде повече от “рамка на площад”, “елемент” от архитектурен ансамбъл и пр. Академията е неизмеримо повече от която и да е сграда.

Академията е духовната енергия на студенти и преподаватели, които са живели и живеят в мечтата изкуство. Само мечтата успява да потиска “естетическите” и санитарни ефекти на настоящия академичен бит – една твърде по-гнусна реалност от "Ентропа" – визията на Давид Черни.

Какво да се прави, художниците създаваме визии, базирани в реалността. Тежкò и горкò на общество, което ги замества със спомени и носталгии.

Теренът е разкалян още преди шестдесет години

Лили ВЕРМУТ

Не бих искала да дискутирам с господин Кокалов. Ако разговаряхме, сигурно бихме стигнали до някакво разбиране, защото аз нямам никакво възражение срещу самия проект, както съм заявила, и не разбирам в какво се опасява той, че съм “въвлечена”. Категорично съм против избраното място, което за мен е обидно, грубо като светотатство от гледище на историческата памет и нарушение на стила на ансамбъла от художествена гледна точка, както вече подробно изложих. Не разбирам какво пречи този желан от Вас проект да бъде реализиран, както посочих, на “Дондуков” - също на територията на Академията, и на много други места. Мисля, че не това е центърът на темата за спор (не между мен и НХА, а между групите от обществеността), а проблемът, който прео-бърна нашия живот преди повече от шестдесет години - заличената култура, променената история, за което беше забранено да се говори, а и досега е нежелателно въпреки публикуваните от БАН документи през 1995 година. В 1948 година от историята е заличен целият “буржоазен” период и всякакви следи от него трябва да изчезнат. Престъпленията, които са извършени, засягат най-много поколенията след 1948 година, на които са отнети книгите, знанията, истините. Тези поколения са ограбени, а не са виновни! За тези поколения - за гостодин Кокалов, както и за моите деца, аз съм изпитвала винаги дълг да дам всичко, което мога, в съпотива срещу лъжата. Това се превърна в мисия по моя път да помагам, а не да обвинявам.

Господин Кокалов дава неубедителни примери за модерни строежи, които привличат интерес до старинни, също ценни, постройки. Нима трябва да възприемаме примери на грешни, но допуснати неща. Навсякъде по нашия свят има всичко. И в Англия, при техния култ към традициите, се среща кафене “Под храма”, дънки с открит корем и на врата - кожа от лисица. Има убийци и крадци. Въпросът е кой какво ще избере - безвкусицата, нарушената хармония, потъпкване на традициите или етика и естетика с установените им закони.

Мисля, че с господин Кокалов бихме намалили разногласията, ако прегледа книгата, която вече ще бъде на разположение в библиотеката на СБХ, “Съдът над историците. Доку

менти и дискусии 1944-50 година”, академично издателство “Марин Дринов”, София, 1995 година, съставители: В. Мутафчиева, В. Чичов-ска, Д. Ц. Величкова. Излязла в демократично време, книгата остава покрита с мълчание. Пред мен попадна случайно през 2004 година и разтърси живота ми. Може би ще промени и калния терен.

В. “Гласове”, бр. 20/2008 година

Кой разкаля терена?

Проф. Светослав КОКАЛОВ

С интерес прочетох публикувания в бр. 18 от 9 май текст на художничката Лили Вермут. Нейните разсъждения повдигат за пореден път въпроси, свързани с проекта за разширение и реконструкция на Художествената академия.

Ще се опитам да отговоря в качеството си на ректор, преподавател, художник и гражданин на София.

Няма как да пропусна първите 60-ина реда от текста, които насочват читателя към мисълта, че инициаторите на проекта, които са имали злата съдба да завършат образованието си след 1948 година, са ампутирани от идеята за историчност и че техните осакатени разум и чувства им позволяват “да заличат и останалите материални паметници на историята”. На тази, естествено, немалка група, учили след 1948 година, сред които са обявителите на конкурса, членовете на журито и всичките (освен един) над 100 преподаватели художници от академията, които са за проекта, са пре-хвърлени и вината за събарянето на старите стилни сгради, и смяната на табелките по улиците по времето на соца, и панелните блокове, и модерните стъклени офиси, и т. н.

Предполагам, че г-жа Вермут няма по принцип лоши чувства към нас, “по-младите”, учили след 48-а. Всичко е, защото “Болезнен е въпросът с желанието и намеренията на Художествената академия да издигне модерна постройка в същия комплекс до двете стари сгради от края на ХIХ век, изправена в блестящия си вид и срещу храм-паметника…”

Надявам се да бъда извинен за язвителния тон. Надявам се и г-жа Вермут да приеме извиненията ми, когато разбере и повярва, че именно чувството за историчност е водило и предното, и сегашното ръководство, и цялата Академия в това начинание.

Защото този конкурс е обявен именно в продължене на историческата градоустройствена идея на Смирнов-Лазаров-Николов за завършване на карето от сгради в парцел 499 за нуждите на Академията. Това е и първата част от отговора на въпросите в изречението “защо изобщо е поръчан този проект и защо на това място и без предварително обсъждане”. Предполагам, г-жа Вермут знае, че Академията се е развила доста, откакто е основана, и то предимно след 1948 година. Появиха се ред нови специалности в следване европейските и световни тенденции в изобразителните, приложните изкуства и дизайна. Но в противоречие на концепцията на основателите й да бъде и да се развива в центъра на града, е разпиляна от 70-те години насам в четирите му краища, факт, който не само създава неизмерими ежедневни проблеми на преподаватели и студенти, но и задава въпроса за бъдещото й съществуване като съвременна образователна институция. “Така че сегашният конкурс е призван да завърши ансамбъла в тази част на града, да дооформи, наред с Галерията за чуждестранно изкуство, източната рамка на пространството около “Св. Александър Невски”. В този смисъл той се явява продължител на делото на арх. Смирнов… Утвърждаването на Академията на това място - там, където е била винаги, също е уважение на традицията. Но още по-важно за нас е, че се открива възможността не само за контакти между студентите от различни специалности, а за създаване на място за общуване между Град и Академия, на значимо културно средище в една зона, наситена с духовни функции”. Арх. Лило Попов, в. “Култура” бр. 26, 8 юли 2005 г.

Не е вярно твърдението, че конкурсът е обявен без предварително обществено обсъждане. През цялата 2004 и 2005 г. изготвянето на заданието и конкурсната програма, които бяха съгласувани с Общината, Съюза на архитектите, Камарата на архитектите, Националния институт за паметниците на културата, бе съпроводено с дискусии в професионални и обществени среди, които приключиха с голямо обсъждане в препълнената зала на САБ. Изказаха се редица уважавани и по-млади архитекти, студенти. Имаше само един глас против идеята да се строи на това място, от архитект, който лансира виждане Академията да се премести в края на града. Въпросът как да се строи - модерно или не, не беше зададен. Просто такъв въпрос в архитектурата не стои.

Но тъй като за г-жа Вермут и другите ни опоненти този проблем явно е ключов и се изтъква при всяка възможност, струва си да се спра на него. “Проектът, като професионална творба на архитекта, е хубав и спокойно може да се реализира на друго място, а не тук, където е съвършено чужд на атмосферата и на целия ансамбъл наоколо и с цялата си красота звучи като фалшив тон, който нарушава цялата хармония”.

Изразявайки благодарност от името на арх. Добрев за положителната оценка за качествата на проекта, си позволявам да кажа, че в теорията на композицията, както г-жа Вермут със сигурност знае, освен принципа на хармонията съществува и принцип на контраста. И той определено въздейства много по-силно и положително при възприемането на дадено произведение, като цяло и на отделните му компоненти. Съпоставянето на контрастни структури създава усещането за динамика и живот. Това внушение според мен, а явно и според журито, е за предпочитане пред атмосферата на строга симетрия, помпозност и покой, каквато между другото, въобще не е задължителна за централен площад, пък бил той , пък бил той и църковен.

Ефектът на контраст в архитектурата, на живия диалог между старо и ново, може да бъде разчетен в редица примери из европейските и световни столици, и то не в покрайнините, а на свещени за тяхната история места. Можем да подминем станалата банална с непрекъснатото цитиране пирамида в двора на Лувъра и да споменем другия, по-стар пример с хотел “Хилтън” от 70-те в цитаделата на Будапеща, на метри разстояние от катедралата “Св. Матиаш”, съжителстващ безпроблемно и с археологически останки от 800 години.

Следват “Хаас Хаус” на архитекта Х. Холейн от 90-те, сграда, намираща се на катедралния площад във Виена, със “Св. Стефан” на една ръка разстояние.

По-новите решения - на Каре де ар в Ним, Франция, на Н. Фостър, съвременен културен комплекс в контраст с античен храм.

Новото крило на Националната галерия в центъра на Вашингтон на М. Пей. И два примера от 2007 г.: разширението на музея “Прадо” в Мадрид на Р. Монео

и Музеят на Олтара на мира от Р. Майер, не къде да е, а в Рим, насред останките от форума на Октавиан Август.

Такъв вид демократично, но и професионално отношение към историческите паметници демонстрира още арх. В. Ангелова, автор на построената в двора на Академията през 1937 г. и съборена при бомбардировките голяма художествена галерия. Такова разбиране към проблема има и видният ни архитект, автор на реконструкцията на Галерията за чуждестранно изкуство Н. Николов. Ето какво пише той в дневника си на 7 февруари 1988 г.: “Започнах усилено, макар и трудно, да навлизам в едно по-друго виждане за югоизточния ъгъл на пространството около паметника “Св. Ал. Невски” в София. Поставената ми нова по-съдържание и функция задача изисква нов подход и дава нови, по-големи възможности за решаване на този ъгъл от съвременни позиции и изисквания за застрояването на историческия център на София. Навремето Смирнов от друга гледна точка е решавал задачата, като е изхождал от онази, която е видял в началото на века… В никакъв случай няма да е оправдано механичното повторение на замисъла, който се вижда от малките снимки на фасадите… сега, цял век по-късно, ще бъде нелепост да се плаща данък на почит и уважение към нещо, което не съществува и има само един бегъл, почти неясен спомен. По този спомен не може да се развие съвремието. А то вече е друго, променено…”

Странно е защо активистите на кампанията против проекта, предимно архитекти, неуспешно участвали в конкурса, сред които и синът на арх. Н. Николов - Вл. Николов, подминават тези мисли на иначе често споменавания от тях вече покоен автор. Явно за по-голямо удобство, меко казано. Явно по същата причина едната от двете рисунки, илюстриращи текста на г-жа Вермут, е обявена като проект на арх. Ст. Добрев за нова сграда на Академията. За всеки, който познава проекта и знае факта, че автор на рисунката е станалият популярен покрай спора проф. Пл. Вълчев, е ясна целта на този фалшификат - да представи в негативен план проекта на Добрев.

Струва си г-жа Вермут да се замисли в какво е въвлечена, водена от своите почтени емоции. В едно нещо тя е права.

Теренът наистина стана хлъзгав. И много трябва да внимаваме, ако не се опираме на принципни позиции.

Аз за себе си съм спокоен, защото често си припомням думите на Хосе Ортега-и-Гасет от неговата книга “Темата на нашето време”: “Съдбата на нашето поколение не е да бъде либерално или реакционно настроено, а именно да престане да се интересува от тази остаряла дилема”.

Писал го е през 1923 година.

в. “Гласове”, бр. 19/2008 година

Стъпки по хлъзгав терен

Лили ВЕРМУТ

Свикнахме търпеливо да се движим механично по хлъзгави терени в различни посоки и често, тръгвайки към храма, попадаме в кална дупка без изход.

Заличихме имена и периоди от историята си, с които се чувствахме горди, за да не ни обвиняват нашите победители във “великобългарски шовинизъм”. Сменихме табелите по улиците с опасната дума “цар” и смирено вървяхме по “Крем”, “Борис”, а децата питаха: “Този нашият чичо Борис ли е?”

Съборихме красивите стилни сгради от началото на ХХ век в столицата ни поради буржоазния им вид и започнахме главоломен строеж на панелни блокове и “модерни” стъклени офиси. София загуби физиономията си, спомените си.

Днес продължаваме по този път да обезличаваме собствения си образ, онова, което е наше, типично, изпълнено с емоционално съдържание и като визия.

1948 година промени (пренаписа) историята ни под външен натиск, промениха се и манталитетът, самочувствието, културата. От нас се искаше да забравим думата “наше” във всяко отношение (минали успехи, победи, земя, образование). Изпълнихме безропотно поръчението, но днес би трябвало да се освободим от това чувство на подчинение, на зависимост (вече неизвестно от кого), ръководещо поведението на мнозина. Още в 1995 г. БАН ни предостави факти и документи за извършеното престъпление към нашата страна с наложените лъжи в историографията, с което ни даде право и задължение да се борим за истина, за утвърждаване на всичко наше от заличеното минало. Но това наше минало изглежда е изтръгнато от съзнанието и от сърцата на мнозина, получили образованието си след 1948 година, и те с пълно безразличие са готови да заличат и останалите материални паметници от историята.

Болезнен е въпросът с желанието и намеренията на Художествената академия да издигне модерна постройка в същия комплекс до двете стари сгради от края на ХIХ век, изправена в блестящия си вид и срещу храм-паметника “Св. Александър Невски” и Народната библиотека от другата страна. Протестът беше повдигнат преди доста време от в. “Седмична поща” с много сериозна мотивировка, че се нарушава стилът на целия комплекс в центъра на столицата, а и се събраха хиляди подписи на софиянци, свързани емоционално със светините на родния си град. В момента се води война между художниците от академията и Съюза на българските художници. Ръководството на Академията защитава обстойно качествата на самия проект, но смущаващият въпрос е защо изобщо е поръчан този проект и защо на това място и без предварително обществено обсъждане. Проектът, като професионална творба на архитекта, е хубав и спокойно може да се реализира на друго място, а не тук, където е съвършено чужд на атмосферата, на целия ансамбъл наоколо и с цялата си красота звучи като фалшив тон, който нарушава цялата хармония. Бих се осмелила дори да предложа едно подходящо място, собственост на академията - на бул. “Дондуков”, където бяха текстилните работилници. Впрочем и много други места наоколо може да се намерят. А старата сграда на академията, която била опасна и щяла да се събори, спокойно може да се ремонтира, да се реставрира, както се прави из цяла Европа, в целия културен свят, не само с историческите и

културните паметници, но с всичко, което предизвиква патриотични, емоционални спомени у местното население. Една картина от Париж е запечатана в съзнанието ми: минавайки случайно, се отбих в малко, невзрачно кафене. Келнерът ми посочи една масичка и с гордост каза: “Тук е пил кафето си Волтер!”. А в нашата “невзрачна” сграда на академията преди нас са учили, докосвали са се до същите стъпала и врати “великите” Мърквичка, Вешин, заличените в историята Баджов, Тачев, Н. Михайлов, Пенков, Дечко. Във Венеция бях поканена в най-модерния нов моден салон. Сградата, където отидох, отвън не се различаваше от съседните сгради от ХV - ХVI век. Вътре всичко беше съвършено различно, ново. Фасадите се запазват, за да не се наруши общият стил, хармонията. Това е във всички големи градове в Европа. Центърът не се докосва, а всичко ново е извън него.

Спорът във връзка с тази тема, и то между художници, които не може да нямат поне правилно естетическо виждане, е просто несъстоятелен. Да се появи тази модерна постройка на това място, е равносилно в “Матеус пасион” на Бах внезапно да прозвучи например арията на звънчетата от “Вълшебната флейта” на Моцарт. Юридически също има нещо пропуснато, което се практикува в подобни случаи в Европа - референдум с гражданите. Също така какъвто и да било строеж (разкопаване) на това място носи рисковете да бъдат унищожени останки от некропола на Сердика, които се намират там.

Бих искала да вярвам, че е останало капка национално самосъзнание, което ще надделее над всякакви лични интереси, за да не рушим повече родината си, след като съсипахме образованието си и досега не са изчистени престъпните умишлени грешки в него.

Вера Мутафчиева казва: “Отровните плодове на могъщи исторически престъпления загниват бавно”. (”Съд над историците”, 1995. БАН - “Марин Дринов”).

Но ние ще подължаваме по хлъзгавия терен да търсим истината между гниещите отровни плодове.

в. “Гласове”, бр. 18/2008 година

ОБРЪЩЕНИЕ НА РЕКТОРА НА НХА ДО ЧЛЕНОВЕТЕ НА СБХ

Проф. Светослав Кокалов, Ректор на Национална художествена академия

Уважаеми колеги,

на 5 април в рекламното издание “Седмична поща” бе публикуван апел до редица ръководни институции в България и творческите съюзи, обявен като “Становище на инициативен комитет от членове на СБХ ...”. „Становището” призовава за анулиране на резултатите от проведения преди почти три години Конкурс за прединвестиционно проучване и проектиране за “Разширение и реконструкция на сградата на Националната художествена академия” и провеждането на нов, чиито условия и резултат да бъдат по вкуса и архитектурните тезиси на професора от НХА Пламен Вълчев. Какво всъщност се случи...

На Общото събрание на СБХ, проведено на 2, 3 и 4 април, до входа на залата беше оставена подписка, към която редица колеги се присъединиха. Това е нормално, тъй като защитата на една или друга обществена кауза е неотменимо човешко право, а събирането на подписи е често срещано явление. По време на проточилите се заседания видях, че доста колеги се поддадоха на призивите в изказването на гореспоменатия П. Вълчев, направено на сутрешното заседание на 2 април и впоследствие на продължилата (от човек на човек) агитация.

На 7 април, след като се запознах с публикацията, звъннах на първия обявен в списъка на подписалите се, подозирайки, че той едва ли би подкрепил подобно абсурдно искане. Отговорът му бе, че това е някакво недоразумение, и че от негова страна ще последва писмено опровержение. Последвалото опровержение започва така: „Уважаеми колеги, изненадан съм и съм огорчен от начина, по който е използвано моето име в публикация засягаща интересите (в добрия смисъл на тази дума) на художествената и академичната ни общност...”. Няма да продължавам с цитата. Предполагам, за съжаление, че не само Александър Радославов е жертва на „недоразумение”.

Уважаеми колеги, присъединили се към „Становището”,

не е чак толкова чудно, че П. Вълчев е успял да събере гласове в защита на своята теза. Всеки загрижен за културното наследство гражданин на София би се подписал, ако му кажат, че се събаря Художествената академия, а какво остава за нашего брата художника. Аз също бих се подписал. Но щях да сгреша. Позволете ми да изложа причините за това свое твърдение.

В продължение на година и половина П. Вълчев води яростна кампания против жизненоважното за Академията обновление, против колегите си, против бъдещето на изобразителното ни изкуство. Чрез умело смесване на истини, полуистини и откровени фалшификации, чрез сатанизиране образа на ръководството на НХА, той успя да спечели на своя страна част от общественото внимание и поддръжка.

В академичните среди П. Вълчев е добре известен. Именно поради това неговата агитация сред нас дава нулев резултат. Категоричното неприемане на идеите и тона на поднасянето им, очернящ лицето на Академията са демонстрирани единодушно от редица решения на демократично избраните органи на НХА: катедрени, факултетни и академичен съвет, на две общи събрания…

Ето защо се обръщам към Вас, колегите извън Академията. За да не се поддавате на гръмките фрази и ловките му манипулации. Зад достойното за внимание умение на господина да жонглира с лозунги за „съхраняване на духовността” се крие арогантно и безпардонно непризнаване на чуждото мнение, неизвестно откъде изплували престарели догми и канони и откровена защита на личните интереси на тотално провалилия се в гореспоменатия конкурс арх. Владислав Николов.

П. Вълчев демонстрира двегодишния си опит в тази дейност, както и своеобразния си „професионализъм” и в акцията, проведена по време на отчетно-изборното събрание на СБХ. Тази акция стартира с изказването, за което стана дума по-горе. Той започва с дежурните мантри, че проектът на арх. Добрев “погазва духовността на нашия град, на нашата култура” и продължава с многократно повтаряната фалшификация, че проектът на арх. Добрев унищожава „онази най-стара част, проектирана от Смирнов”.

Бойният вик „бутат академията” се повтаря в продължение на една година и тъй като бе многократно опроверган (защото е факт, че червената сграда се запазва), за да замаже положението, П. Вълчев си присвоява правото да дава статут на паметник на културата и на северната сграда, намираща се на ул. „Оборище”, нещо, което поколения специалисти, откакто съществува понятието “паметник на културата” не са намерили за необходимо да направят. Него не го интересува факта, че тя няма абсолютно никаква архитектурна стойност, че е доказано опасна за обитаване, че е невъзможно да се укрепи, санира и модернизира. Съвременният бит, развитието на учебният процес и безопасността на студентите и преподавателите налагат нейното разрушаване и изграждане наново на ателиетата при запазване на тяхното разпределение, архитектурни пропорции и естествено осветление. Нещо повече - оценявайки историческата стойност на тези пространства проектът на Добрев предвижда запазване на отделни архитектурни елементи, интериорни фрагменти и детайли, като витата стълба, врати и други дървени части, парчета от стени, подови настилки и ситуирането им в бъдещите пространства по начини познати в европейската практика.

По нататък в изказването си П. Вълчев продължава с вопъла, че не е разбран. Сигнализирал на няколко пъти Академичното ръководство, но то не му обърнало внимание. Тук той определено лъже и пропуска да каже, че беше поканен пред академичния съвет да изложи и защити тезата си. Цитирам извадка от протокола на АС от 25 януари 2007. По точка 3 от дневния ред “Изслушване на доц. Пламен Вълчев”: “доц. Пламен Вълчев е дошъл да се извини на колегите си, затова, защото е очаквал една такава дискусия, но е помолил, чрез писмо тази точка от заседанието на Академичния съвет да бъде открита за всички онези, които се вълнуват от проблемите на НХА. Той не е видял такова обявление на таблото и по тази причина няма да остане. Отбелязва че АС явно си има принципи, щом не са се съобразили с неговото желание, но заявява че той също си има принципи и поради тази причина няма да остане”.

Ето с такъв принципен човек си имаме работа. За него демократичните правила на висшия колективния орган на Академията нямат значение, ако не са подчинени на неговите принципи. Това прави Академията в последната година. Отстоява правото си да не се съобразява с принципите и желанията на П. Вълчев.

В изказването му по-нататък следват хвалби, относно сигналите му за „погазването на закона”. Не знам колко пъти е сигнализирал ръководството, но и без неговите сигнали през май 2007 г. бе установено, че избраната, в съответствие с дългогодишната практика на художествените и архитектурни конкурси (не само у нас но и в редица европейски страни), процедура за сключване на пряк договор със спечелилия първа награда проектант не отговаря на изискванията на ЗОП. Едно противоречие, което вие добре познавате и на което проектът се оказа жертва. Но, добър или лош, законът трябва да се спазва и още на първото си заседание, проведено на 11 декември 2007 г. новият Академичен съвет взе решение да приведе процедурите по договарянето с проектанта Добрев в съответствие със закона. И това се прави в момента.

След това в изказването се вменява грях на Академията, че се „базира на сериозна подкрепа на правителствените структури. Този нов проект предвижда именно властващите да направят евроофиси. По тази причина се налага тази нова реконструкция или нова сграда”.

Драги колеги, нека да напомня, че в яростно защитаваната от П. Вълчев градоустроиствена концепция от 1907 г., която всъщност не е на Смирнов, а на Лазаров, в парцела на НХА заедно с Академията се е предвиждало да бъде построена и сграда на Министерство на образованието, а така също и монументални сгради на Министерството на правосъдието и други институции, комплекс, който е трябвало да заеме целия квартал, където сега е градинката с паметника на Св. Климент Охридски. Това е „хармоничния, естетически и духовен замисъл на първостроителите” (Становище на т.н. инициативен комитет от членове на СБХ). През 1988 г. арх. Никола Николов пише на 91 стр. в дневника си „Размисли за архитектурата”: “Отново ме викаха в Народното събрание Пенчо Кубадински и Станко Тодоров, на два пъти и ми поставиха задача: да направя проучвания за мястото на Художествената академия за Нуждите на Народното събрание”. През 2004 г. арх. Тулешков – близкият съратник на П. Вълчев в борбата против Академията лансира наново идея за разширяване на Парламента на същото място.

Интерес към този парцел винаги е имало. Академията сама ще намери най-мъдрото и достойно решение, с което да защити своята територия. Недоверието, андрешковското надлъгване не са в стила на общуване, възприет от ръководството на НХА и нашите партньори. Те са многобройни, но българската държава е най-важния от тях. Ние сме автономна част от държавната система на образование и ползваме имоти със статут на публична държавна собственост за своята образователнна и културна мисия. В продължение на повече от 100 години този статут никога не е бил нарушаван. Така и ще бъде.

До този момент при нас няма постъпило официално предложение за преотстъпване или за съвместно ползване на площи от институции, български или европейски. Ако такова се появи, то ще бъде разгледано от Академичния съвет, ако трябва и от Общото събрание, и ако е в интерес, или не за Академията и обществото в лицето на нашите студенти, ще бъде прието или не.

Как си представяте, уважаеми колеги, създаването на Академията преди 112 години без сътрудничеството (а и борба) с тогавашните институции. И по времето на Фердинанд, и при Борис и при Живков художественият живот е бил обуславян от сложни, но неизбежни връзки с властта. Национален нихилизъм е да отричаме ролята на държавните институции в бъдещето на нашето образование и култура. Не са ли абсурдни внушенията за нечисти намерения на държавата в същото време, когато в продължение на два дни, се вайкахме в изказванията на събранието за това, че тя не ни обръща внимание. Грозно е, в момента, в който чрез този проект развитието на художествената ни култура и образование се превръща в приоритет за държавните ни и общински институции, хора като П. Вълчев да инсинуират подозрения, тиражирани многократно в редица медии за конспиративни сделки за смяна на функцията на бъдещата сграда, пране на пари и прочее глупости.

Патосът на втората част от изказването на П. Вълчев е насочен към така наречената от него, естетическа, историческа и културна страна на проблема, която е видяна като най-важната. Всичко преди това е за всеки случай, тъй като, както ще стане ясно по-долу, всички средства са позволени. От тази част на изказването, така, както е записано в стенограмата, малко може да се разбере, но тъй като имам привилегията и неудоволствието да познавам десетки пъти повтаряните в рекламния вестник „Седмична поща” принципни тези на господина, ще си позволя да му помогна, като цитирам една от тях, сюблимирала в неговия „шедьовър” „Само десет предимства на проект, адаптиран към този на архитект Смирнов”.

Този документ е илюстриран с две рисунки, които трябва да покажат недостатъците на проекта на Добрев и предимствата на проекта на Смирнов. Всичко би било наред, ако беше публикуван проекта „Добрев”. Но не е така. Публикуван е един обикновен фалшификат. По всяка вероятност фалшификаторът е лично П. Вълчев. И неговата цел е да дискредитира проекта. Как прави това: приписва му премахването на цялата градина между Парламента и Академията. Просто я изтрива от пейзажа (но я запазва в другия, „добрия проект”). Перспективата в „лошия проект” е уж неволно сбъркана, убежните линии така са се счупили, че „къщата” на Добрев „щръква” поне 4-5 метра по-високо от НГЧИ... и ред други визуални неточности и тарикатлъци, за които не си струва да говорим. Не си струва да говорим и за „добрия проект”, така наречения „проект адаптиран към проекта Смирнов”, само ще цитирам първото и явно най-важното от „десетте му предимства”: „Ако новопостроеният, свързващ двете автентични здания корпус е с фасада, съобразена с проекта на Смирнов, ше изпълни основното си предназначение да обслужва храмовата архитектура, да представлява своеобразна интродукция към нея”. Както се казва – без коментар. За останалите 9 предимства просто няма смисъл да отделяме място. Те са все в същия абсурден порядък.

В изказването на събранието П. Вълчев страда, че никой не е разбрал, че Смирнов не е проектирал фриволно. Е, малко обърква понятията. Като говори за архитектоника може би има предвид декорация, но здраве да е. Играта загрубява, когато започва директно да проектира очевидно натрапчивите си фиксации на архитектурна тема: „... При положение, че беше възстановена сградата на Галерията за чуждестранно изкуство, автентичният проект на държавната печатница, много близко до нея (академията) това ни задължава просто ние да следваме тази линия! Сградата на Виктория Винарова също е била в различен стил. И тази на Спиноза на Държавната печатница – също в различен стил. Но те са еднотипови сгради. Е това не може да го разбере Ивайло Мирчев, като защитава този проект! А е призван той и неговите колеги, както всички ние, да възпитаваме във високите критерии на изкуството! Как може да не се схване такова нещо! Не може там, на това място да се сложи една фуния! Там трябва да има плът, тази сграда трябва да е ориентирана осово, така както и другата сграда! Трябва да има своите ризалити...” и т.н. и т.н. След това в списъка на порицаните и неправоверните са наредени (освен всички преподаватели от Академията) и всички членове на журито: „Тодор Кръстев, председател на ИКОМОС, Иван Угринов, председател на НИПК, Китов! Едно особено мнение няма”. Човек чак изпитва състрадание, че никой не е разбрал идеите му, според които темата на този площад е православнта вяра и всичко, което се строи в радиус от километър трябва да е увенчано с кремльовски кубета и кули.

Драги колеги,

тревожното в случая не е че има хора с вкуса и идеи, като тези на П. Вълчев. Всеки има право на мнение и право да го изразява. Тревожното е, че въпросното лице не само ги изразява, но и ги налага. Не се колебае да заяви: „И аз ще воювам, разбира се, със всички средства”. И Воюва. Повтаря едни и същи инсинуации и фалшификации десетки пъти в множество широко разпространявани издания.

Не знам като какъв се изживява П. Вълчев. Това си е негова работа. Но наша работа е да кажем на обществото – Внимание! Тук един човек ни предлага да пренебрегнем конкурси, журита, специализирани гилдии, демократични институции, изискванията на времето, мисията на архитектурата да е за живите, постиженията на съвременните технологии, правото на всяко време да остави своя следа в градския пейзаж… А неправоверните да анатемосаме като рушители на духовността. Не ви ли е познато?

София 10 април 2008

Националната художествена академия: конкурсът

Арх. Лило Попов

Точно в дните, когато протичаше последната фаза от конкурса за нова сграда на Националната художествена академия - неговото журиране, бе обнародвано решението на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) по повод Камарата на архитектите в България и нейните опити да внесе някакъв ред в упражняването на архитектурната професия. Иронията е в това, че КЗК оценява практически всички действия на организираната архитектурната гилдия като противоречащи на принципите на конкуренцията, т.е. на пазара, следователно недопустими.
Може би е прекалено да очакваме Комисията да осъзнае, че изкуството (а защо не и животът) се подчинява и на други правила, освен пазарните. Не би трябвало да й убягва обаче, че точно конкурсите като общоприет начин за определяне на най-добрия правят архитектурната професия една от "най-отворените" към състезанието, т.е. към конкуренцията. Двадесет и шест колектива (за ориентация: толкова участваха и в конкурса за генерален план на София през 1990 г.) са предали своите конкурсни проекти - с пълното съзнание, че само един от тях може да бъде реализиран. А съдбата на нереализираните архитектурни проекти е незавидна.

Докато някои от най-прочутите сгради по света (Операта в Сидни и центърът "Жорж Помпиду" са две от тях) се появиха като резултат от архитектурни конкурси, на София в това отношение някак си не й върви. След сградата на Министерството на външните работи (първа премия на конкурс през 1971 г.), единствената реализация на първопремиран конкурсен проект е тази на РВД (арх. Георги Стоилов). Освен него през последните петнайсетина години се проведоха конкурси за градоустройствени решения, за храмове ("Св. Мина" в Лозенец), за сграда на БНБ, за бизнес-център до Руската черква… Но като че ли никой не поставяше толкова сложни и отговорни проблеми, произтичащи и от духовната значимост на обекта, и от мястото му в самото сърце на града.
Споровете около настоящия конкурс започнаха още с обявяването му, дори още при замислянето му. По-сериозните възражения на неговите противници бяха срещу съсредоточаването на цялата база на Академията върху терена в центъра; оттук те поставяха под въпрос самата възможност за изпълнение на функционалната програма без фатални последствия за мащаба на средата, зеленината, транспорта, ансамбловостта. Разгоря се дискусия и върху съдбата на Северното крило и неговата ценност - не толкова като материална структура, колкото като вместилище на пространства, носещи спомена за творчеството на някои от най-големите български художници.
Еволюцията на идеите в планирането на висшите училища преминава през различни етапи. С развитието на научно-техническата революция и като следствие - рязкото разрастване на учебните сгради, градските центрове като правило се оказват тесни за университетите, академиите и институтите. Тия последните се изнасят на свободни територии в градската периферия - в студентски градчета - "кампуси". В края на 60-те и началото на 70-те години, заедно с другите реформи във висшето образование, настъпва и преоценка на този модел. В духа на преоткритите традиционни градски ценности на преден план се изтъква значението на интеграцията на университета в градската среда, на взаимното духовно обогатяване чрез общуването.
Художествената академия е основана през 1896 година със закон, внесен в Народното събрание от Министъра на народното просвещение Константин Величков. Противниците на днешния конкурс могат да се ласкаят, че в известен смисъл са наследници на Алеко Константинов, който пише не един, а два фейлетона срещу това начинание. Сега какво ни оставаше друго - иронизира Алеко - освен Художествена академия, а след това, като направим и един Хореографически институт, да ни снабдява с достатъчно количество балерини - ще си накривим шапките, па нека ни излезе Европа насреща. Историята показа кой е бил прав и кой - не. От създаването си Академията се намира на сегашното си място. За нея руският архитект Смирнов проектира сграда във "византийско-руски" стил, от която напълно е завършена само една неголяма част. Северното крило също е изградено по проекта на Смирнов, но без оформлението на фасадите. Били са изпълнени и основите на главното крило - западното, върху които арх. Виктория Ангелова проектира изложбена галерия, разрушена от бомбардировките през войната.
Така че сегашният конкурс е призван да завърши ансамбъла в тази част на града, да дооформи, наред с Галерията за чуждестранно изкуство, източната рамка на пространството около "Св. Александър Невски". В този смисъл той се явява продължител на делото на арх. Смирнов. Не е тайна, че са правени проучвания за усвояване на тази територия за нуждите на Народното събрание. Утвърждаването на Академията на това място, там, където е била винаги, също е уважение на традицията. Но още по-важно за нас е, че се открива възможността не само за контакти между студентите от различни специалности, а за създаване на място за общуване между Град и Академия, на значимо културно средище в една зона, наситена с духовни функции.
Оставането на Академията в сърцето на града би имало смисъл само ако се осъществи в пълна степен това общуване. Затова измежду градоустройствените критерии, описващи и оценяващи интегрирането на обекта в неговия не само материален, но и духовен, културно-исторически контекст, "отварянето" на проектираната структура към града, пространственото и функционалното взаимопроникване ми се струват особено важни.
Другата група критерии са свързани с конкретното функционално-планировъчно решение и степента на изпълнение на конкурсното задание по отношение на площи, брой ателиета, осигуряване на естествено осветление (за предпочитане северно), функционални връзки и т.н.. Едно специфично за учебните сгради изискване е създаването на гъвкаво пространство, податливо на изменения, което да реагира на бъдещи промени в нуждите и в образователния процес, осигуряващо безпроблемно етапно изпълнение. Осезаемият отговор на това изискване обикновено е използването на достатъчно едър конструктивен растер и сравнително неутрален образ на "деловата", "работната" част. "Формата трябва не само да допуска, но и да предполага промяната", пишат Алисън и Питър Смитсън още през 1953 г. по повод проекта си за Шефилдския университет. Тоталната гъвкавост до степен на пълна непредсказуемост имаше своите апологети докъм 70-те години на миналия век. Днес ни се струва, че тя трябва да се съчетае с елементи, които придават известна устойчивост, разпознаваемост на архитектурния образ.
Тези идеи са най-категорично проведени в проекта на архитектите Иван Битраков и Константин Антонов. Големите ателиета са групирани в един обем, гъвкавостта е максимална, образът е високотехнологичен и съответства на функцията на сградата.
В основата на представените конкурсни проекти всъщност лежат няколко планово-композиционни схеми. Първата и най-очевидната от тях е периферно застрояване на парцела с оформяне на вътрешно дворно пространство. Тя е най-близо до първоначалния проект на Смирнов, позволява прилично оформяне на рамката на "Св. Александър Невски" и възможност да се изпълни програмата, без да се нарушава мащабът на средата. За съжаление най-много неудачи сред конкурсните проекти са свързани именно с нейното използване: когато се остане на равнище "схема", т.е. когато сградата остане нечувствителна към околната среда, към нейните енергийни полета и силови линии, а вътрешният двор - изолиран и недостъпен (или трудно достъпен) за външни посетители. Такова решение намирам донякъде приемливо единствено в проекта на арх. Любомир Панчев, защото е придружено с цялостно градоустройствено решение на зоната. Когато транспортът слезе под земята и цялата среда се предостави на пешеходеца, допустимо е Академията да изнесе и разпростре своето облагородяващо влияние в прилежащите й пространства, в периферното застрояване, като ограничи достъпа до вътрешния двор. Оттук се разбира колко е важно да има яснота върху бъдещото градоустройствено развитие на цялата централна зона.
Сполучливите интерпретации са свързани с разчупване твърдостта на схемата и преливане на пространствата към Народната библиотека и "Св. Александър Невски" (като при арх. Димчо Тилев), но също и с отчитането на важното южно направление, където се осъществява връзка с бул. "Цар Освободител" и зеленото пространство около паметника на Св. Климент.
Друга група проекти разработват темата за пространствения пробив в направление "изток-запад". Тя започва като пробиване на плътното периферно застрояване, за да стигне до пълно обособяване на две тела (двата факултета) с внушително, богато озеленено и наситено с разнообразни общодостъпни функции пространство между тях. Тази схема дава доста добри резултати - пространствени преливания, проникване на пешеходните потоци, визуални връзки. Към тази група принадлежи отбелязаният проект на арх. Симеон Борисов (интересни пространства, но недопустимо едър мащаб); допадат ми също проектът на арх. Благовест Вълков и особено този на арх. Димитър Кръстев - с деликатното си отношение към средата, грижливо изследваните членения и съотношения, намерената връзка между старата и новата архитектура. При тази схема сложно е оформянето на западния фронт, рамката на околохрамовото пространство като единно застрояване. Проблем е и включването на съществуващата сграда; някои колективи го решават, като я дублират с подобен обем със сходни форми и членения, разположен симетрично спрямо оста изток-запад: един дискусионен подход. Пълното обособяване на двата факултета затруднява гъвкавостта.
Първопремираният проект на арх. Стефан Добрев всъщност попада между тези две схеми. Той е категорично пробит и отворен към околните пространства, но в същото време е запазено впечатлението за периферно застрояване, като двата фланкиращи обема (северното крило е запазено и вградено в общата композиция) са обединени чрез богато остъклено фоайе от изток и панорамна връзка от запад. И тук съществущата сграда е балансирана със сходно в пропорциите си тяло от север, но без имитация на формите и члененията. Една от находките е повиването на северния обем така, че да се разкрие погледът към "Ал. Невски" от вътрешния двор. Друга - елегантното издигане на покритието така, че от изток да "държи" мащаба на смирновата сграда, а от запад да достигне котите на Галерията за чуждестранно изкуство.
Третата композиционна схема е обемната фиксация на западната и северната граница на терена, като застрояването се отдръпва от съществуващата сграда-паметник. Схемата позволява добро пространствено преливане, оформяне на фронта по ул. "Оборище" и на рамката около "Ал. Невски", избягват се проблемите при непосредственото свързване на старата и новата архитектура. Не случайно тя е предпочетена от колективите на такива архитекти, като Евлоги Цветков и Георги Стоилов. Но по колко различен начин я претворяват те! Архитектурата на проф. Цветков е спокойна, максимално изчистена; тя не се натрапва, а служи за фон на историческите паметници наоколо.
Наистина, стилът е човекът! Архитектурата на Георги Стоилов и неговия млад екип е модерна, експресивна, необичайна; авторите добавят и пробив към храма, а за да удържат композицията от разпадане, свързват обемите с гигантска колонада, като принасят в жертва на идеята мащаба на средата.
Проектът на арх. Лозан Лозанов също може да се отнесе към интерпретациите на тази схема, но още по-категорично подчертава диагоналното направление - от кръстовището на "Левски" и "Оборище" към Народното събрание. Това е една "неочевидна" идея, но веднъж открита, става ясно какъв потенциал има в нея, колко естествен е този диагонал за пешеходните потоци. Избраната форма води до едно стегнато и логично решение, третирано с онзи артистичен финес, присъщ на неговия автор.
Четвъртата схема може да бъде определена като "градска тъкан" или "градски лабиринт". Става дума за пресичащи се застроени трактове, които образуват вътрешни дворове и улички. Тази архитектура разчита на пространствената интрига, на постепенното усвояване на средата във времето. Тя е в духа на търсенията на по-голяма гъвкавост. Самата архитектура е сравнително неутрална, податлива на промени при устойчивост на архитектурния образ.
Най-доброто постижение тук е отличеният проект на арх. Калина Грънчарова с интересна съвременна архитектура. Ще завърша с няколко думи за архитектурната изразност. Интересно е, че само двама участници предложиха исторически стилизирана архитектура и никой - изпълнение на оригиналния проект на арх. Смирнов. От друга страна, дори концептуалните проекти не успяха да провокират в достатъчна степен установените вкусове. Когато в средата на 80-те години на миналия век по проект на арх. Никола Николов бе изградена Галерията за чуждестранно изкуство, авторът на тези редове я оцени високо в сп. "Архитектура", възприемайки я като проява на постмодернизъм (относително нов за нас тогава) и не толкова като възстановяване на бомбардираната Държавна печатница на арх. Швамберг. Продължавам да поддържам това мнение, но смятам, че днес, двадесет години по-късно, нашето време има нужда от съвременни архитектурни жестове. По-уместна ми се струва, още повече за една Художествена академия, архитектура, отразяваща духа на нашето съвремие, която да обогати средата с нови художествени стойности. Така, както това са направили нашите предшественици на това място.

брой №26 в. „КУЛТУРА” от 08.07.2005 г.

Конкурсът е едноактна пиеса

Проектът да съответства на духа на времето

Архитектурен проект

Разширение и реконструкция на Националната Художествена Академия

11-17 юни 2009

НЕ НАРУШАВАЙТЕ И ЕДНА ЦЕННА ХИЛЯДОЛЕТНА ТРАДИЦИЯ

Проф. д.ист.н. ТРЕНДАФИЛ МИТЕВ

/Председател на “Македонския научен институт”-София/

Като университетски преподавател, който се интересува от проблемите и процесите в сферата на висшето образование, вече трета година следя с интерес сагата, около бъдещото разширяване на Националната художествена академия/НХА/ на ул.”Шипка” № 1. Запознат съм подробно и споделям становищата на водещите български архитекти, художници, дизайнери и реставратори, относно предимствата на проекта, разработен под ръководството на арх. Стефан Добрев. През цялото време на дискусията следях внимателно развитието на позицията и сред противниците на този проект, обединили се в сдружението ”Художествена академия в духа на първостроителите”, с председател проф. Пламен Вълчев.

Като професор, който работи вече четири десетилетия в областта на българската политическа история, се опитвах да разбера логиката и в тяхната аргументация. Защото в първоначалните изяви на сдружението се твърдеше, че неговата главна цел е да се съхрани старината. Напоследък обаче, станаха публично известни серия идеи на “противниците”, които провокираха професионалната ми съвест по посока на необходимостта, да се намеся със собствено мнение в дискусията. Вече от гледна точка историята на българската политическа традиция, свързана специално с изграждането центровете на столичните градове, в тринадесетвековното развитие на България.

Конкретните поводи, за да изразя позицията си ми дадоха: предложението направено от арх.д-р Николай Тулешков, чрез “Арх.& арт борса”, което лансира идеята в двора на НХА “откъм “Ал.Невски”...да се изгради ”П” образен три - или четири етажен...корпус, с депутатски офиси”!? Както и придобилото публична известност писмо на проф. Вълчев до съветниците в Столична община с друго предложение: Бъдещата сграда в двора на НХА ”да се съвмести с представителна сграда на столична община...Би могла да бъде всяка сграда, която да е вплетена в културно-историческата памет на тази градска среда.” !?.Теза, която практически означава ликвидация на настоящата НХА и нейното “изтласкване” някъде в периферията на София. Това вече са тези, които влизат в драстично противоречие не само с мястото и възможностите, които НХА може да играе в духовния живот на съвременна България. Те са напълно несъвместими и с традициите на българската държавност изобщо, свързани специално с начините, по които са изграждани столичните ни центрове. За илюстрация на казаното ще припомня само най-основната фактология.

В първата ни столица – Плиска, върху площ от около 25 декара, която всъщност представлява “идеалния център” на главния град на държавата, в непосредствена близост са били построени: тронната зала, в която заседава българското правителство – “Съветът на великите боили”; до нея е изградена резиденцията на владетеля – ханът; все в тази зона е разположено и главното езическо религиозно светилище на прабългарите. След християнизирането на България, княз Борис вгражда в така оформящия се идеален център на столицата, още два фундаментални елемента – голямата базилика, в която служи главата на БПЦ – архиепископа. И архиепископският дворец. Именно в него са посрещнати учениците на Кирил и Методий. Под тяхно ръководство, точно от идеалния център на Плиска, са разработени плановете и тръгва развитието на Плиско-преславската и Охридската школи, родили “златния век” на българската култура, изразен в крупни постижения на книжнината, иконопистта и другите изящни изкуства.

Концепцията свързана с основните елементи, които трябва да присъстват в централната зона на столичния град, е възпроизведена почти дословно, между 893 и 920 година от цар Симеон, при изграждането на “вътрешния град” във втората столица на България – Преслав. Особено ярко обаче, доктрината за облика на идеалния столичен център на българите, е материализирана в градоустройствения план на третата ни столица – Велико Търново. В рамките на нейния идеален център – хълмът Царевец, в непосредствена близост са разположени също: тронната зала – мястото, в което заседава “синклитът” - правителството; до нея е резиденцията на владетеля - царя; в северна посока непосредствено са разположени патриаршеската катедрала “Възнесение Господне” и дворецът на главата на БПЦ; в рамките на Царевец се намират още 20 други църкви; там е най-елитното училище, в което децата на висшата аристокрация освен богословско знание, изучават още история, литература, аритметика, география и др. На Царевец е и царският “скриптории”. Това е мястото, където високо подготвени писатели “доброписци” и художници, създават текстове на официални държавни документи, пишат, преписват и изографисват книги, реставрират и поддържат стенописите в дворците, църквите и манастирите. Като резултат в резиденциите на владетеля и патриарха, намиращи се на Царевец възникват знаменитите библиотике на цар Иван Александър и патриарх Ефтимии, смятани за едни от най-богатите книжовни сбирки на Балканите през средновековието.

Цялата тази фактология доказва по убедителен начин нещо много важно: В българската историческа традиция е установено трайно правилото - в идеалния център на столичните ни градове, винаги да бъдат съсредоточавани в непосредствена близост всички институции, които символизират единството между политическата и духовната власт. Тоест – между възможностите на политиката и ползите от духовните ценности! Така в историческия ни живот е експонирана неразкъсваемата връзка между силата на държавата, моща на знанието и ценностите на изкуството, като незаменими опори и двигатели на народния напредък.

Точно тази стародавна българска държавнотворна традиция, свързана с “интериора” в идеалния център на столичния ни град, познават и спазват стриктно и строителите на Третата българска държава. Съвременният център на София, е оформен в основни линии между средата на 80-те и края на 90-те години на ХІХ век, когато управляват правителствата на Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Константин Стоилов. А най-успешен кмет през този период е Димитър Петков. Именно тези велики български държавници налагат концепцията, в идеиалния център на новата българска столица да се възпроизведе символиката от центровете на старите ни престолнини – естествено съобразно новите реалности на епохата. Поради това в тази зона са разположени сградата на Народното Събрание; дворецът - резиденция на държавния глава; Синодалната палата и храмът “Св.Ал. Невски”- върховните символи на БПЦ; Университетът и Художествената академия.

Така за пореден път, дори само като зрителна реалност още от пръв поглед, в очите на всеки наблюдаващ, се набива основната концепция заложена в градоустройствения проект на идеалния столичен център. На разбираем език, тя може да се обясни с фразата: ”България ще съществува и ще се развива като държава, като за основа й служат законът, християнските добродететели, постиженията на науката и ценностите на културата”! Тази велика държавнотворна философия, заложена при изграждането на съвременния столичен център на станата, е един уникален ръководен принцип, върху който би трябвало да се гради цялата ни мисловност, свъзана с бъдещето на Отечеството. Добре осъзната и постоянно пополяризирана по подходящ начин, въпросната концепция, чрез своите материални носители вградени в единен ансамбъл /Парламентът, Синодалната палата, църквата “Св. Ал.Невски”, Университета и НХА/ може да влияе изключително благотворно върху гражданското възпитание на българския народ. Особено на младите хора, които се изграждат като специалисти с висше образование в Университета и НХА, с призванието да бъдат духовни водачи в бедеще на нашата нация. Добре разяснявана и пред гостите и туристите посетили София, разглежданата концепция, заложена в идеалния столичен център на България, ще представя в най-вярната светлина и истинския дух, който въодушевява българите, в тяхното свободно движение сред семейството на високоразвитите европейски народи.

Пред вид на всичко това, идеите за строеж на някакви чиновнически офиси или общинска сграда, в която граждани, наредени на дълги опашки, да подават жалби и молби, на мястото на НХА, освен всички други недостатъци, са във фрапантно нарушение и с политическата философия, заложена в една хилядолетна българска държавнотворна традиция, свързана с изграждане идеалния център на столичните ни градове. Подобни идеи могат да се предагат само от непросветени умове, ръководени от някакви себични интереси. Те обаче са в състояние да нанесат непоправими вреди върху духа и богатата символика заложени в архитектурния комплекс, оформящ идеалния център на съвременната българска държавна столица. Мястото на НХА е точно там, където тя се намира днес! Защото институциите, които са изпълнявали в миналото нейните функции, също винаги са били непосредствено вплитани в единен комплекс, с центровете на държавната власт и храмовете на вярата и знанието. От 681 година, та и до сега!

ОБЩЕСТВЕНА ПОДКРЕПА

От 2005 година до сега проектът е подкрепен от най-изтъкнати творци и личности, от различни поколения и професии:

Александър Морфов, Анани Явашев, Богдан Томалевски, Божидар Икономов, Бойко Богданов, Вежди Рашидов, Георги Чапкънов, Еми Барух, Емил Стойчев, Иван Добчев, Коприна Червенкова, Любомир Левчев, Никола Гюзелев, Николай Волев, Никола Тороманов, Светлин Русев, Симеон Щерев, Христо Мутафчиев, Явор Гърдев….

Проектът е многократно обсъждан и одобряван от Академичния съвет, Общото събрание на НХА, където членуват най-ярките ни художници като професорите: Ангел Станев, Андрей Даниел, Антон Дончев, Богомил Николов, Божидар Бояджиев, Божидар Бончев, Валентин Колев, Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Григори Григоров, Емил Попов, Здравко Стоянов, Иван Газдов, Ивайло Мирчев, Митко Динев, Кирил Гогов, Крум Дамянов, Станислав Памукчиев, Тодор Варджиев, Тома Върбанов …
и много други, общо над 130 преподаватели.

През 2007 г. е получена подкрепа от ректорите на висши училища:
Андрей Захариев, Борис Стефанов, Борислав Борисов, Боян Биолчев, Димитър Момчилов, Добрин Добрев, Илия Гюджеков, Камен Веселинов, Лъчезар Димитров, Нино Нинов, Пеньо Пенев, Пламен Легкоступ, Станислав Семерджиев, Стоян Денчев

На призива отправен в Интернет на 3 март 2009 г. от студенти на НХА, който гласи. ПОМОГНЕТЕ НА НАЦИОНАЛНАТА ХУДОЖЕСТВЕНА АКАДЕМИЯ, ДА СПРЕМ ХОРАТА КОИТО ПРЕЧАТ ЗА ПОСТРОЯВАНЕТО НА НОВАТА СГРАДА до момента в мрежата Фейсбук с имената си и снимките си се присъединили над 2100 студенти, млади художници и граждани подкрепящи тази кауза.
10 юни 2009

Х Р О Н И К А

НА СЪБИТИЯТА СВЪРЗАНИ С ПРОЕКТА ЗА „РЕКОНСТРУКЦИЯ И РАЗШИРЕНИЕ НА
НАЦИОНАЛНАТА ХУДОЖЕСТВЕНА АКАДЕМИЯ”

Пред история
През последните две-три десетилетия Академията живее в условия на задълбочаващи се трудности, свързани с разположението ù на 4 адреса в различни квартали на София.
Тази ситуация е резултат от създаването на много нови специалности през 60те и 70те години, в следване тенденциите в образованието по изобразителни изкуства и дизайн в световен мощаб.
През 70те и 80те управляващите правят най-лесното, а не най-правилното. Вместо да завършат застрояването в парцела на НХА в центъра, те пращат различни части от Академията на още три различни места. На бул. „Дондуков” №56 (през 1971 г.) на бул. „Цариградско шосе” № 73 (през 1978 г.) и в Студентския град, където през 80те започва реализацията на проект за нова академия. През 1986 г. е предадена за ползване една четвърт от проекта. Строителството на останалата част така и не започва. Реституцията през 90те години прави това невъзможно. Отредените първоначално терени са вече застроени с жилища.

Разпокъсаността, непригодната и амортизирана материална база, препятстват ефективната модернизация, целяща създаване на условия за образователен процес, адекватен на времето, в което живеем, и спазващ съвременните изисквания за охрана на труда и равен достъп. Поради тежкия софийски трафик, положението в последните десетина години добива критични измерения. Една трета от времето на студентите минава в чакане по спирките и претъпканите автобуси между четирите сгради.
Единствената по-сериозна препоръка от Националната агенция за оценяване и акредитация към Министерски съвет по време на последната акредитация е – да бъде направено всичко възможно този проблем да бъде поставен пред държавните власти и положението да се промени.

Януари на 2004
Новоизбраният ректор проф. Божидар Йонов става инициатор на конкретни действия за провеждане архитектурен конкурс за създаване на проект за обновяване и разширяване на сградите на Академията на ул.”Шипка” № 1 и превръщането им образователен и културен комплекс в центъра на столицата, който да създаде съвременни условия за обучение съвместено с културни функции, отворени за гражданите и гостите на София.

Януари – декември 2004
Провеждат се обсъждания вътре в Академията, в професионални и обществени среди. Започва работа по заданието и конкурсната програма,

В списание "Арх & арт борса" е публикувана идеята на арх. д-р Николай Тулешков (Директор-издател на списанието) за разширение на парламента на терена на НХА: “…откъм бул. "Васил Левски" следва да се довърши строителството на сградата на академията съобразно с общата художествена концепция от проекта на арх. Смирнов. Откъм пл. "Ал. Невски", на мястото на унищожената при бомбардировките изложбена палата, да се изгради "П"-образен три- или четириетажен и с две мансардни нива, корпус с депутатски офиси. Връзката му с Народното събрание да е подземна. (по късно арх. Тулешков и неговата редакция на „ Арх & арт борса” ще станат домакини на кампанията срещу първопремирания проект.

Декември 2004
На обществено обсъждане проведено на 14 декември в голямата зала на Съюза на архитектите, пред архитектурната колегия е обявено намерението на НХА за построяване на нова сграда и е представено плановото задание и конкурсната програма. При обсъждането, в изказванията на архитекти, художници и граждани тази идея е подкрепена. От всички изказали се единствен против се изказва арх. Борислав Борисов, който развива идеята на Тулешков за представителна зала на терена на НХА, а Академията да отиде извън града.

Януари 2005
Академичният съвет на НХА взима решение за обявяване на национален конкурс


Март 2005
Обявява се национален конкурс за обект „Разширение и реконструкция на Националната художествена академия”, организиран от НХА и Софийска Голяма Община под патронажа на президента на Р. България. Конкурсната програма е съгласувана със: Съюза и Камарата на архитектите в България, Националния институт на Паметниците на културата и Министерството на образованието.

Май 2005
В конкурса заявяват участие 56 автори и колективи, от които 26 предават изисканите проекти и документация, като приемат регламента на конкурсната програма, където е казано, че инвеститорът в лицето на НХА се задължава да сключи в срок от една година договор по процедурата на ЗОП за инвестиционно проектиране с първопремирания участник.


Юни 2005
Съставено е 13 членно експертно жури с представители на горепосочените институции и ведомства и НХА, което след многократни заседания, проведени между 9 и 20 юни единодушно излъчва на първо място проекта на арх. Стефан Добрев. Организацията и провеждането на конкурса и до днес се цитират като пример за добре проведен архитектурен конкурс.

Юни 2005
В Галерия “Академия” на НХА се открива изложба на всички предадени проекти. На 28, 29, и 30 юни се провеждат: 1. Обсъждане на резултата от конкурса с членовете на академичната колегия; 2. Пресконференция за журналисти; 3. Обществено обсъждане в присъствието на над 200 души. По време на обсъждането се правят 23 изказвания и запитвания, от които само 4 не одобряват резултата от конкурса.

Юли - септември 2005
Арх. Владислав Николов (участник в проведения конкурс и син на арх. Н. Николов, на когото през 80те г. е възлагано да разработва терена на НХА за нуждите на представителна сграда), чрез фирмата си „НИКОНСУЛТ” ЕООД завежда дело срещу журито.
Софийският районен съд отхвърля иска му.

Септември - ноември 2006
Проектът е оценен високо от държавните институции.
По случай 110 годишнината от основаването на НХА Заместник-министъра на Регионалното развитие и благоустройство обявява решението на Правителството да се пристъпи към реализация на проекта. Осигурено е финансиране на проектните дейности.

Декември 2006
Проведена е процедура за договаряне с класирания на първо място колектив за изготвяне на пълен инвестиционен проект.

Януари 2007
НХА сключва договор за инвестиционно проектиране с колектива спечелил конкурса.

Февруари 2007
Доц. Пламен Вълчев (бивш заместник ректор на НХА), арх. Владислав Николов и арх. Николай Тулешков започват медийна кампания против реализирането на проекта. В "Арх & арт борса" и рекламното издание “Седмична поща” в продължение на две години се повтарят едни и същи нападки и обидни квалификации, илюстрирани от фалшификации на проекта на арх. Добрев, дело на Пламен Вълчев, целящи да Създадат негативен образ на НХА и да повлияят на общественото мнение, в услуга на личния интерес на тази група.

Ноември 2007
Проверка от Агенция за държавна финансова инспекция установява, че избраната, в съответствие с дългогодишната практика на художествените и архитектурни конкурси (не само у нас, но и в редица европейски страни), процедура за сключване на пряк договор със спечелилия Първа награда проектант не отговаря на изискванията на ЗОП.
Направени са констатации за грешки в процедурата по време на преговорите за възлагане. На НХА и проф. Йонов са съставени актове за административно нарушение.


Декември 2007
На първото заседание на новоизбрания Академичен съвет, проведено на 11 декември 2007 г. е взето решение процедурите по договарянето с проектанта Добрев да се приведат в съответствие със закона.

Февруари 2008
Доц. Кокалов, ректор на НХА и арх. Стефан Добрев сключват споразумение, с което развалят договора за проектиране. Споразумението не променя по никакъв начин правата и задълженията на страните, свързани с проведения конкурс (§ 3).

Март 2008
НХА обявява нова процедура за договаряне без обявление по ЗОП, като кани колектива на арх. Стефан Добрев. На 31 март тя е регистрирана в Агенцията по обществени поръчки.

Април 2008
„НИКОНСУЛТ” ЕООД гр. София с управител арх. Владислав Николов подава: 1) жалба в Комисията за защита на конкуренцията срещу решението за откриване на процедурата и 2) жалба с искане за налагане на временна мярка “спиране”

Юни 2008
КЗК отхвърля и двете жалби.

Юни 2008
Арх. Владислав Николов и фирмата му „НИКОНСУЛТ” ЕООД подават жалба във Върховния административен съд срещу решението на КЗК за отпадане на временната мярка.

Върховен администртивен съд (с Определение от 18.06.2008) г. оставя в сила решението на КЗК. В определението се казва: “ясно се установява наличието на обществен интерес не от спиране на възлагателната процедура, а от нейното продължаване.”

На 17 юни художниците Иван Чолаков, Цветан Цеков Карандаш, Лили Вермут, Фанна Коларова, участвалите в конкурса архитекти Владислав Николов, Андрей Михайлов, бившата служителка в НХА Румяна Христова, хонорувания преподавател в НХА Стоян Дечев и проф. Пламен Вълчев учредяват сдружение “Художествената академия в духа на първостроителите”, като целите на сдружението са съхраняване на архитектурно историческото наследство на площад „Ал. Невски”, предизвикване на нов конкурс, и довършване на сградата по проект, адаптиран към проекта на арх. Смирнов.
Следват поредица от действия (апели, искания, сигнали) пред всички държавни институции и СОС, с които сдружението и неговият председател проф. Пламен Вълчев внушават на обществото идеи обслужващи интересите на тесен кръг заинтересувани лица и по този начин работят против законните цели и мисия на НХА, против доброто ù име.

Юли 2008
Арх. Владислав Николов и фирмата му „НИКОНСУЛТ” ЕООД подават нова жалба във Върховния административен съд срещу решението на КЗК за отхвърляне на жалбата срещу откриването на процедурата.

Ноември 2008
Върховният административен съд на Р. България – С Решение №11866 от 06.11.2008 г. четвърто отделение ОСТАВЯ В СИЛА Решение №446/05.06.2008 г. по преписка на КЗК - 212/2008 г. ОСЪЖДА "Никонсулт" ЕООД София да заплати на Национална художествена академия София направените по делото разноски в размер на 300 /триста/ лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Посочените Решение на КЗК и Решение на ВАС от м. ноември потвърждават законността на проведената процедура, в следствие на което, съобразно със ЗОП, на 19.11.2008 г. е сключен договор за проектиране с авторски колектив с ръководител – арх. Стефан Добрев.


Декември 2008 - март2009
Противниците на проекта насочват кампанията си към Столична Община и Столичен Общински Съвет.
На 22.12.2008 г. гражданско сдружение „ Художествената академия в духа на първостроителите” изпраща писмо, подписано от проф. Пламен Вълчев до г-н Андрей Иванов – Председател на столичния общински съвет и до общинските съветници в СОС
Позовавайки се на ред несъстоятелни аргументи проф. Пламен Вълчев настоява за:
1. Забрана и отмяна на виза за проектиране „Разширение и реконструкция на сградата на Национална художествена академия”
2. Обявяване на нов архитектурен конкурс за сграда на Националната художествена академия, който да бъде проведен задължително на базата на архитектурната възстановка на несъществуващ проект – фикция от преди 100 години, дело на бащата на арх. Владислав Николов – Никола Николов.(това предопределя и името на печелившия).
3. Бъдещата сграда да бъде представителна сграда на общината или „....всяка сграда, която е вплетена в градската среда...”
От това писмо (за което НХА научава в края на март) стават ясни както истинските цели, така и демагогския характер на кампанията, с която тази група заблуждава обществото ни през последните две години и половина.

Провеждат се заседания на Постоянната комисия по устройство на територията и жилищна политика, Постоянната комисия по образование, наука, култура и вероизповедания. Представители на сдружението присъстват масово на тези заседания. Отново се отправят голословни обвинения. Въпреки че е заинтересована страна Ръководството на НХА научава от медиите за тези действия. Ректорът и арх. Стефан Добрев присъстват на заседанието на Постоянната комисия по опазване на околната среда, земеделие и гори, където декларират, че ще изпълнят всички законосъобразни предписания на Дирекция “Зелени системи”, относно растителността в двора на Академията.
Общинските съветници искат становища от: Министерство на културата и Националния институт за опазване паметниците на културата, САБ, КАБ, СБХ, институциите съгласували конкурсната програма.

Април – май 2009
НХА изпраща в СО писмо, до зам.-кметовете Мария Бояджийска, Йорданка Фандъкова, до главния архитект Петър Диков, до председателите на постоянните комисии по: устройство на територията и жилищна политика при СОС – Орлин Иванов; опазване на околната среда, земеделие и гори при СОС – Лорита Радева; образование, наука, култура и вероизповеданияпри СОС – Малина Едрева, с което се реагира на появилите се публикации в медии за подлежащи на унищожение дървета като напомня за екологичните предимства на бъдещата сграда. В него се казва:
“от 50те дървета попадащи в зоната на строителните работи над 20 могат да бъдат преместени, а ще бъдат засадени и още 77 броя високи иглолистни и широколистни дървета.
Националната художествена академия се ангажира категорично да изпълни всички конкретни препоръки и указания (съгласно чл. 6 ал.1 т. 6 от Наредбата за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на СО).
При формиране на позицията на СО и СОС трябва да се има предвид, че архитектурният проект предвижда 1 600 кв. м. панели с фотоволтаични клетки за алтернативно производство на енергия, вградени в стъклопакетите на покривната конструкция, по технология, която се прилага за пръв път в такъв мащаб в България.(в момента съществуващата нафтова парна инсталация отопляваща сградата откъм улица “Оборище” гори над 40 тона газьол на отоплителен сезон със съответните негативни последици за околната среда). Създава се подземен паркинг с 300 места – първият подземен паркинг в центъра на София в последните години, допринасящ за решаването на един от най-сериозните проблеми на града ни.
По нататък в писмото се изразява надежда, „че Столична община, Дирекция “Зелени системи” и лично Вие ще оцените законосъобразността на предложения за съгласуване инвестиционния проект, неговата целесъобразност и предимства, в изпълнение на обществения интерес за създаване на достъпна, екологична градска среда, на нови интегрирани образователно-културни пространства, даващи възможност за съвременен учебен процес и в полза на гражданите и гостите на София.”

На 6 април 2009 г. Академичният съвет на НХА провежда извънредно заседание, на което Ректорът запознава членовете му с писмото на проф. Пламен Вълчев до г-н Андрей Иванов – Председател на столичния общински съвет и до общинските съветници в СОС. Поканени са представители на заинтересувани институции и организации да изразят становищата им във връзка с този документ. Присъстват Зам. Министъра на културата Иван Токаджиев, Председателят на СБХ проф. Ивайло Мирчев, Зам. председателя на САБ арх. Лило Попов, представител на КАБ – арх. Димитър Младенов, които изказват становища в потвърждение на законността на проведения конкурс и резултата от него. Членове на АС правят редица изказвания в защита на проекта.

В изпълнение на предписание на Националния институт за паметниците на културата, НХА отправя искане до Националния археологически институт за провеждане на предварително археологическо проучване в двора на Академията. Институтът определя екип, с ръководител Катя Меламед. Разкопките се провеждат от 15 април до 29 май. Резултата от проучването е приет с протокол от комисия представители на двата института. Проучванията не разкриват старини или материали, които да попречат на съвременни строителни проекти. Същият екип ще извърши археологически наблюдения, когато започнат строителните работи по проекта. В случай, че се открият старини, те ще бъдат проучени и запазени.

Кой всъщност търгува Академията?

НОВАТА СГРАДА НА НХА КАТО ОПРЕДМЕТЯВАНЕ НА ДУХА НА СВОЕТО ВРЕМЕ

Когато се роди идеята и започнаха първите разговори относно осъществяването на реконструкция и нова сграда на Националната художествена академия, за днешния преподавателски състав всичко това изглеждаше пределно ясно – като една видима, самопонятна и неотложна необходимост. За всички бе ясно, че не може повече да се правят огромни преходи през софийските задръствания, че студентите губят време и енергия в градския транспорт, че в наши дни материалната база на едно висше училище по изобразителни изкуства трябва да отговаря на далеч по-високи критерии.

Очевидно е, че исторически разположената в центъра на София „червена сграда” на архитект Смирнов и днес е един от символите на нашия град. Но тя представлява само част от незавършено намерение, останало без конкретен проект и нереализирано до наши дни. Съществуващите пристройка и северна сграда в парцела на „Шипка” 1 са строени по различно време и в стил, нямащ нищо общо с първоначалната сграда на Смирнов. Днес те не са в добро състояние, не отговарят на съвременните функционални и образователни изисквания и не притежават историческа и културна архитектурна стойност. Нещо повече – ако нещо е в състояние да загрозява историческия център на града, то това би било все по-прогресиращата невзрачност на сега съществуващата бяла северна сграда.

Поради всички тези причини, преподавателският състав на НХА, вече повече от четири години, е обединен от желанието да събере двата факултета на нашето най-старо училище по изкуство на едно място – в своя исторически център, съвсем неслучайно създаден тук от първостроителите на съвременна България. Защото една съвременна Академия не е единствено образователна, но и културна институция. Защото нейната дейност и творчески резултати трябва да са пред очите на обществото. Защото публичните лекции по история на изкуството (започнати преди повече от век от професор Антон Митов), студентските и преподавателски изложби, международните прояви, акции и фестивали, представяния на книги, списания и новости от света на съвременното изкуство са дейности със значение за цялото общество. Защото Академията е духовен център с огромен потенциал, който в настоящия момент е исторически призван да намери своята адекватна матерална обвивка – тъкмо в центъра на столичното пространство.
Пак поради всички тези причини акадeмичната общност е обединена около проекта на архитект Стефан Добрев. Независимо от зложелателната професионална ревност, от уплахата от каквато и да е промяна, от желанието за възкресяване на архитектурни решения с изтекъл срок на интелектуална годност, академичната общост настоява да получи своите нови учебни ателиета, лекционни зали, изложбени и музейни пространства. Защото те няма да бъдат само нейни – те ще бъдат част от една нова художествена инфраструктура, която се надяваме да завещаем на нашите деца.

проф. д. изк. Свилен Стефанов