Битката срещу новата сграда е битка срещу самата Академия

Д-р Мария Василева

Главен уредник на Софийска градска художествена галерия

Вече 4 години продължава саботажът на строителството на новата сграда на Националната художествена академия в София – след официален и спечелен с пълно мнозинство конкурс. Той се организира от хора, които най-после откриха момента да грабнат своето парченце слава. Хора, които нямат никакво влияние нито в културния, нито в обществения ни живот. Напомнят ми за анонимния ми съсед от отсрещната кооперация, който осмисля живота си като спуска гумите на колите, спрели на „неговото” място. Така и тази шепа незабележими от гледна точка на историческата памет художници, архитекти и общественици, си присвоиха проблема и видяха в това възможност да изявят себе си и да станат интересни за медиите. Твърде печална и преходна слава!

Битката на живота им е нищожната битка на неуспелия човек, на този, който няма широтата на мисленето и погледа в бъдещето. Това за съжаление е битка не срещу новата сграда на Академията, а въобще срещу Новата Академия, която се опитва трудно да се отърси от наслоения прах на инерцията и удобното статукво.

Само слепец не би видял мъчителната и болезнена трансформация, през която това учебно заведение преминава вече доста години. От закостенялата, но самодоволна в своята единственост институция, до динамизирането и превръщането й в адекватна на времето учебна единица. Изключително трудно е разделянето с идилията на уютните ателиета, изпълнени с модели и стативи, с градената с десетилетия йерархия на ценностите. Ревностната защита на класическата традиция е обяснима, защото и нейното извоюване е имало своите болезнени страни. Затова именно в това учебно заведение промяната се изживява по особено драматичен начин. И усилията на хората, които са приели това като своя мисия, са невъзможно титанични и поради тази причина още по-достойни за уважение.

Изминаха 20 години от падането на Берлинската стена и от началото на промените. Много неща се случиха в обществото и те се случваха с различно темпо в различните сектори. В Националната художествена академия едва напоследък стават видими промените, за които се работи от години. Откриват се нови специалности, организират се интересни конференции, изложби, фестивали. Студентите набират самочувствие и проявите им стават видими, значими и очаквани в художественото и социалното ни пространство. Институцията се превръща в отворено, модерно място, където диалогът е възможен.

И на този фон се появява една група хора, която се опитва да се намеси в този разговор. Това обаче е невъзможно, защото езикът, на който тя говори е езикът на миналото. Закостенял, агресивен, комично нелеп, този език и този начин на мислене не дават възможност за дискусия. За съжаление, той намира почва на ниските чиновнически нива, където свива гнезденце, набира самочувствие и навирва глава. Жалко за държава, в която се чува гласът на графомана, в която честно спечелените конкурси нямат значение и в която неуспелите успяват в едно – да завлекат към дъното и най-добрите инициативи.