Проф. Светослав Кокалов, Ректор на Национална художествена академия
Уважаеми колеги,
на 5 април в рекламното издание “Седмична поща” бе публикуван апел до редица ръководни институции в България и творческите съюзи, обявен като “Становище на инициативен комитет от членове на СБХ ...”. „Становището” призовава за анулиране на резултатите от проведения преди почти три години Конкурс за прединвестиционно проучване и проектиране за “Разширение и реконструкция на сградата на Националната художествена академия” и провеждането на нов, чиито условия и резултат да бъдат по вкуса и архитектурните тезиси на професора от НХА Пламен Вълчев. Какво всъщност се случи...
На Общото събрание на СБХ, проведено на 2, 3 и 4 април, до входа на залата беше оставена подписка, към която редица колеги се присъединиха. Това е нормално, тъй като защитата на една или друга обществена кауза е неотменимо човешко право, а събирането на подписи е често срещано явление. По време на проточилите се заседания видях, че доста колеги се поддадоха на призивите в изказването на гореспоменатия П. Вълчев, направено на сутрешното заседание на 2 април и впоследствие на продължилата (от човек на човек) агитация.
На 7 април, след като се запознах с публикацията, звъннах на първия обявен в списъка на подписалите се, подозирайки, че той едва ли би подкрепил подобно абсурдно искане. Отговорът му бе, че това е някакво недоразумение, и че от негова страна ще последва писмено опровержение. Последвалото опровержение започва така: „Уважаеми колеги, изненадан съм и съм огорчен от начина, по който е използвано моето име в публикация засягаща интересите (в добрия смисъл на тази дума) на художествената и академичната ни общност...”. Няма да продължавам с цитата. Предполагам, за съжаление, че не само Александър Радославов е жертва на „недоразумение”.
Уважаеми колеги, присъединили се към „Становището”,
не е чак толкова чудно, че П. Вълчев е успял да събере гласове в защита на своята теза. Всеки загрижен за културното наследство гражданин на София би се подписал, ако му кажат, че се събаря Художествената академия, а какво остава за нашего брата художника. Аз също бих се подписал. Но щях да сгреша. Позволете ми да изложа причините за това свое твърдение.
В продължение на година и половина П. Вълчев води яростна кампания против жизненоважното за Академията обновление, против колегите си, против бъдещето на изобразителното ни изкуство. Чрез умело смесване на истини, полуистини и откровени фалшификации, чрез сатанизиране образа на ръководството на НХА, той успя да спечели на своя страна част от общественото внимание и поддръжка.
В академичните среди П. Вълчев е добре известен. Именно поради това неговата агитация сред нас дава нулев резултат. Категоричното неприемане на идеите и тона на поднасянето им, очернящ лицето на Академията са демонстрирани единодушно от редица решения на демократично избраните органи на НХА: катедрени, факултетни и академичен съвет, на две общи събрания…
Ето защо се обръщам към Вас, колегите извън Академията. За да не се поддавате на гръмките фрази и ловките му манипулации. Зад достойното за внимание умение на господина да жонглира с лозунги за „съхраняване на духовността” се крие арогантно и безпардонно непризнаване на чуждото мнение, неизвестно откъде изплували престарели догми и канони и откровена защита на личните интереси на тотално провалилия се в гореспоменатия конкурс арх. Владислав Николов.
П. Вълчев демонстрира двегодишния си опит в тази дейност, както и своеобразния си „професионализъм” и в акцията, проведена по време на отчетно-изборното събрание на СБХ. Тази акция стартира с изказването, за което стана дума по-горе. Той започва с дежурните мантри, че проектът на арх. Добрев “погазва духовността на нашия град, на нашата култура” и продължава с многократно повтаряната фалшификация, че проектът на арх. Добрев унищожава „онази най-стара част, проектирана от Смирнов”.
Бойният вик „бутат академията” се повтаря в продължение на една година и тъй като бе многократно опроверган (защото е факт, че червената сграда се запазва), за да замаже положението, П. Вълчев си присвоява правото да дава статут на паметник на културата и на северната сграда, намираща се на ул. „Оборище”, нещо, което поколения специалисти, откакто съществува понятието “паметник на културата” не са намерили за необходимо да направят. Него не го интересува факта, че тя няма абсолютно никаква архитектурна стойност, че е доказано опасна за обитаване, че е невъзможно да се укрепи, санира и модернизира. Съвременният бит, развитието на учебният процес и безопасността на студентите и преподавателите налагат нейното разрушаване и изграждане наново на ателиетата при запазване на тяхното разпределение, архитектурни пропорции и естествено осветление. Нещо повече - оценявайки историческата стойност на тези пространства проектът на Добрев предвижда запазване на отделни архитектурни елементи, интериорни фрагменти и детайли, като витата стълба, врати и други дървени части, парчета от стени, подови настилки и ситуирането им в бъдещите пространства по начини познати в европейската практика.
По нататък в изказването си П. Вълчев продължава с вопъла, че не е разбран. Сигнализирал на няколко пъти Академичното ръководство, но то не му обърнало внимание. Тук той определено лъже и пропуска да каже, че беше поканен пред академичния съвет да изложи и защити тезата си. Цитирам извадка от протокола на АС от 25 януари 2007. По точка 3 от дневния ред “Изслушване на доц. Пламен Вълчев”: “доц. Пламен Вълчев е дошъл да се извини на колегите си, затова, защото е очаквал една такава дискусия, но е помолил, чрез писмо тази точка от заседанието на Академичния съвет да бъде открита за всички онези, които се вълнуват от проблемите на НХА. Той не е видял такова обявление на таблото и по тази причина няма да остане. Отбелязва че АС явно си има принципи, щом не са се съобразили с неговото желание, но заявява че той също си има принципи и поради тази причина няма да остане”.
Ето с такъв принципен човек си имаме работа. За него демократичните правила на висшия колективния орган на Академията нямат значение, ако не са подчинени на неговите принципи. Това прави Академията в последната година. Отстоява правото си да не се съобразява с принципите и желанията на П. Вълчев.
В изказването му по-нататък следват хвалби, относно сигналите му за „погазването на закона”. Не знам колко пъти е сигнализирал ръководството, но и без неговите сигнали през май 2007 г. бе установено, че избраната, в съответствие с дългогодишната практика на художествените и архитектурни конкурси (не само у нас но и в редица европейски страни), процедура за сключване на пряк договор със спечелилия първа награда проектант не отговаря на изискванията на ЗОП. Едно противоречие, което вие добре познавате и на което проектът се оказа жертва. Но, добър или лош, законът трябва да се спазва и още на първото си заседание, проведено на 11 декември 2007 г. новият Академичен съвет взе решение да приведе процедурите по договарянето с проектанта Добрев в съответствие със закона. И това се прави в момента.
След това в изказването се вменява грях на Академията, че се „базира на сериозна подкрепа на правителствените структури. Този нов проект предвижда именно властващите да направят евроофиси. По тази причина се налага тази нова реконструкция или нова сграда”.
Драги колеги, нека да напомня, че в яростно защитаваната от П. Вълчев градоустроиствена концепция от 1907 г., която всъщност не е на Смирнов, а на Лазаров, в парцела на НХА заедно с Академията се е предвиждало да бъде построена и сграда на Министерство на образованието, а така също и монументални сгради на Министерството на правосъдието и други институции, комплекс, който е трябвало да заеме целия квартал, където сега е градинката с паметника на Св. Климент Охридски. Това е „хармоничния, естетически и духовен замисъл на първостроителите” (Становище на т.н. инициативен комитет от членове на СБХ). През 1988 г. арх. Никола Николов пише на 91 стр. в дневника си „Размисли за архитектурата”: “Отново ме викаха в Народното събрание Пенчо Кубадински и Станко Тодоров, на два пъти и ми поставиха задача: да направя проучвания за мястото на Художествената академия за Нуждите на Народното събрание”. През 2004 г. арх. Тулешков – близкият съратник на П. Вълчев в борбата против Академията лансира наново идея за разширяване на Парламента на същото място.
Интерес към този парцел винаги е имало. Академията сама ще намери най-мъдрото и достойно решение, с което да защити своята територия. Недоверието, андрешковското надлъгване не са в стила на общуване, възприет от ръководството на НХА и нашите партньори. Те са многобройни, но българската държава е най-важния от тях. Ние сме автономна част от държавната система на образование и ползваме имоти със статут на публична държавна собственост за своята образователнна и културна мисия. В продължение на повече от 100 години този статут никога не е бил нарушаван. Така и ще бъде.
До този момент при нас няма постъпило официално предложение за преотстъпване или за съвместно ползване на площи от институции, български или европейски. Ако такова се появи, то ще бъде разгледано от Академичния съвет, ако трябва и от Общото събрание, и ако е в интерес, или не за Академията и обществото в лицето на нашите студенти, ще бъде прието или не.
Как си представяте, уважаеми колеги, създаването на Академията преди 112 години без сътрудничеството (а и борба) с тогавашните институции. И по времето на Фердинанд, и при Борис и при Живков художественият живот е бил обуславян от сложни, но неизбежни връзки с властта. Национален нихилизъм е да отричаме ролята на държавните институции в бъдещето на нашето образование и култура. Не са ли абсурдни внушенията за нечисти намерения на държавата в същото време, когато в продължение на два дни, се вайкахме в изказванията на събранието за това, че тя не ни обръща внимание. Грозно е, в момента, в който чрез този проект развитието на художествената ни култура и образование се превръща в приоритет за държавните ни и общински институции, хора като П. Вълчев да инсинуират подозрения, тиражирани многократно в редица медии за конспиративни сделки за смяна на функцията на бъдещата сграда, пране на пари и прочее глупости.
Патосът на втората част от изказването на П. Вълчев е насочен към така наречената от него, естетическа, историческа и културна страна на проблема, която е видяна като най-важната. Всичко преди това е за всеки случай, тъй като, както ще стане ясно по-долу, всички средства са позволени. От тази част на изказването, така, както е записано в стенограмата, малко може да се разбере, но тъй като имам привилегията и неудоволствието да познавам десетки пъти повтаряните в рекламния вестник „Седмична поща” принципни тези на господина, ще си позволя да му помогна, като цитирам една от тях, сюблимирала в неговия „шедьовър” „Само десет предимства на проект, адаптиран към този на архитект Смирнов”.
Този документ е илюстриран с две рисунки, които трябва да покажат недостатъците на проекта на Добрев и предимствата на проекта на Смирнов. Всичко би било наред, ако беше публикуван проекта „Добрев”. Но не е така. Публикуван е един обикновен фалшификат. По всяка вероятност фалшификаторът е лично П. Вълчев. И неговата цел е да дискредитира проекта. Как прави това: приписва му премахването на цялата градина между Парламента и Академията. Просто я изтрива от пейзажа (но я запазва в другия, „добрия проект”). Перспективата в „лошия проект” е уж неволно сбъркана, убежните линии така са се счупили, че „къщата” на Добрев „щръква” поне 4-5 метра по-високо от НГЧИ... и ред други визуални неточности и тарикатлъци, за които не си струва да говорим. Не си струва да говорим и за „добрия проект”, така наречения „проект адаптиран към проекта Смирнов”, само ще цитирам първото и явно най-важното от „десетте му предимства”: „Ако новопостроеният, свързващ двете автентични здания корпус е с фасада, съобразена с проекта на Смирнов, ше изпълни основното си предназначение да обслужва храмовата архитектура, да представлява своеобразна интродукция към нея”. Както се казва – без коментар. За останалите 9 предимства просто няма смисъл да отделяме място. Те са все в същия абсурден порядък.
В изказването на събранието П. Вълчев страда, че никой не е разбрал, че Смирнов не е проектирал фриволно. Е, малко обърква понятията. Като говори за архитектоника може би има предвид декорация, но здраве да е. Играта загрубява, когато започва директно да проектира очевидно натрапчивите си фиксации на архитектурна тема: „... При положение, че беше възстановена сградата на Галерията за чуждестранно изкуство, автентичният проект на държавната печатница, много близко до нея (академията) това ни задължава просто ние да следваме тази линия! Сградата на Виктория Винарова също е била в различен стил. И тази на Спиноза на Държавната печатница – също в различен стил. Но те са еднотипови сгради. Е това не може да го разбере Ивайло Мирчев, като защитава този проект! А е призван той и неговите колеги, както всички ние, да възпитаваме във високите критерии на изкуството! Как може да не се схване такова нещо! Не може там, на това място да се сложи една фуния! Там трябва да има плът, тази сграда трябва да е ориентирана осово, така както и другата сграда! Трябва да има своите ризалити...” и т.н. и т.н. След това в списъка на порицаните и неправоверните са наредени (освен всички преподаватели от Академията) и всички членове на журито: „Тодор Кръстев, председател на ИКОМОС, Иван Угринов, председател на НИПК, Китов! Едно особено мнение няма”. Човек чак изпитва състрадание, че никой не е разбрал идеите му, според които темата на този площад е православнта вяра и всичко, което се строи в радиус от километър трябва да е увенчано с кремльовски кубета и кули.
Драги колеги,
тревожното в случая не е че има хора с вкуса и идеи, като тези на П. Вълчев. Всеки има право на мнение и право да го изразява. Тревожното е, че въпросното лице не само ги изразява, но и ги налага. Не се колебае да заяви: „И аз ще воювам, разбира се, със всички средства”. И Воюва. Повтаря едни и същи инсинуации и фалшификации десетки пъти в множество широко разпространявани издания.
Не знам като какъв се изживява П. Вълчев. Това си е негова работа. Но наша работа е да кажем на обществото – Внимание! Тук един човек ни предлага да пренебрегнем конкурси, журита, специализирани гилдии, демократични институции, изискванията на времето, мисията на архитектурата да е за живите, постиженията на съвременните технологии, правото на всяко време да остави своя следа в градския пейзаж… А неправоверните да анатемосаме като рушители на духовността. Не ви ли е познато?
София 10 април 2008
