Нова сграда за Националната Художествена Академия:
Възбуда от очакването или импотентен скептицизъм?
Много тенденции никога не биват схващани. Те остават мисли без бъдеще. Такъв е лексиконът на културата, който изминава своя път отвеждащ го през генерации и обстоятелства. Такава е историята на човешката общност проигравана и разделяна, преписвана (с грешки) и моделирана от теоретици и философи, артисти и учени, от политици и лунатици. По тази причина, като напълно нормална можем да определим нестабилността и на нашето обществено мнение по въпроси, които същински засягат неговото бъдещо развитие. Много вероятно това е така, защото сме приели за напълно нормална кастрацията на очакванията.
Културния пейзаж, който обитаваме е под доминантното въздействие на една засега непреодолима сила. Тя има различни имена: липса, недостиг, лимит, екзистенц-минимум. Въпреки близката асоциация на изброеното с бедността (материална и духовна), която обикновено поражда тези определения, когато говорим за култура, то е нещо малко по-различно, нещо по-тревожно, защото е повече оценка на нашата страст – към ефекта от съществуването.
Когато говорим за супертехнологии казваме, че човечеството върви по-бързо от възможното за човешката натура. Позволявам си да кажа, че това е валидно и за неща от по-друга категория.
В спора около една инициатива, нетипична за общата прогресивна в регреса си културна политика - да се построи нова сграда за Националната Художествена Академия (НХА), се забеляза поредната остра инфекция от Синдрома на Придобита Културна Недостатъчност (СПКН). За тези, които не са информирани за степента на значимост на това предстоящо (надявам се), многоочаквано събитие за онези, които не са безразлични към случващото се в областа на културата ще кажа, че това е най-значимата и мащабна инвестиция, касаеща ангажираните с проблемите на изкуството. След като културната ни общност се проваля в опитите да създаде Музей за Съвременно Изкуство, дали ще повтори провала си и в опита да реформира учебното заведение, което трябва да генерира съвременни автори?
Но ако трябва да следваме някаква логика, може би импулса, инициативноста, желанието за нов имидж, който се демонстрира, чрез проекта за нова сграда на НХА, ще повлече след себе си и още необходими промени. Струва ми се естествено и знаково началото на новото ни осъзнаване да тръгне от реформите в тази институция. Въпрос на зрялост ли е стоенето във Възбуда от Очакването (ВО) им или зашеметени от скептицизма ще размахваме ядно пръст срещу себе си?
Можем ли да платим високата цена?
Можем ли да се освободим от “духовете на миналото”?
Можем ли да придвижим „възможното за човешката натура” с още една крачка напред?
Венелин Шурелов
Проект на арх. Стефан Добрев
