Кой разкаля терена?

Проф. Светослав КОКАЛОВ

С интерес прочетох публикувания в бр. 18 от 9 май текст на художничката Лили Вермут. Нейните разсъждения повдигат за пореден път въпроси, свързани с проекта за разширение и реконструкция на Художествената академия.

Ще се опитам да отговоря в качеството си на ректор, преподавател, художник и гражданин на София.

Няма как да пропусна първите 60-ина реда от текста, които насочват читателя към мисълта, че инициаторите на проекта, които са имали злата съдба да завършат образованието си след 1948 година, са ампутирани от идеята за историчност и че техните осакатени разум и чувства им позволяват “да заличат и останалите материални паметници на историята”. На тази, естествено, немалка група, учили след 1948 година, сред които са обявителите на конкурса, членовете на журито и всичките (освен един) над 100 преподаватели художници от академията, които са за проекта, са пре-хвърлени и вината за събарянето на старите стилни сгради, и смяната на табелките по улиците по времето на соца, и панелните блокове, и модерните стъклени офиси, и т. н.

Предполагам, че г-жа Вермут няма по принцип лоши чувства към нас, “по-младите”, учили след 48-а. Всичко е, защото “Болезнен е въпросът с желанието и намеренията на Художествената академия да издигне модерна постройка в същия комплекс до двете стари сгради от края на ХIХ век, изправена в блестящия си вид и срещу храм-паметника…”

Надявам се да бъда извинен за язвителния тон. Надявам се и г-жа Вермут да приеме извиненията ми, когато разбере и повярва, че именно чувството за историчност е водило и предното, и сегашното ръководство, и цялата Академия в това начинание.

Защото този конкурс е обявен именно в продължене на историческата градоустройствена идея на Смирнов-Лазаров-Николов за завършване на карето от сгради в парцел 499 за нуждите на Академията. Това е и първата част от отговора на въпросите в изречението “защо изобщо е поръчан този проект и защо на това място и без предварително обсъждане”. Предполагам, г-жа Вермут знае, че Академията се е развила доста, откакто е основана, и то предимно след 1948 година. Появиха се ред нови специалности в следване европейските и световни тенденции в изобразителните, приложните изкуства и дизайна. Но в противоречие на концепцията на основателите й да бъде и да се развива в центъра на града, е разпиляна от 70-те години насам в четирите му краища, факт, който не само създава неизмерими ежедневни проблеми на преподаватели и студенти, но и задава въпроса за бъдещото й съществуване като съвременна образователна институция. “Така че сегашният конкурс е призван да завърши ансамбъла в тази част на града, да дооформи, наред с Галерията за чуждестранно изкуство, източната рамка на пространството около “Св. Александър Невски”. В този смисъл той се явява продължител на делото на арх. Смирнов… Утвърждаването на Академията на това място - там, където е била винаги, също е уважение на традицията. Но още по-важно за нас е, че се открива възможността не само за контакти между студентите от различни специалности, а за създаване на място за общуване между Град и Академия, на значимо културно средище в една зона, наситена с духовни функции”. Арх. Лило Попов, в. “Култура” бр. 26, 8 юли 2005 г.

Не е вярно твърдението, че конкурсът е обявен без предварително обществено обсъждане. През цялата 2004 и 2005 г. изготвянето на заданието и конкурсната програма, които бяха съгласувани с Общината, Съюза на архитектите, Камарата на архитектите, Националния институт за паметниците на културата, бе съпроводено с дискусии в професионални и обществени среди, които приключиха с голямо обсъждане в препълнената зала на САБ. Изказаха се редица уважавани и по-млади архитекти, студенти. Имаше само един глас против идеята да се строи на това място, от архитект, който лансира виждане Академията да се премести в края на града. Въпросът как да се строи - модерно или не, не беше зададен. Просто такъв въпрос в архитектурата не стои.

Но тъй като за г-жа Вермут и другите ни опоненти този проблем явно е ключов и се изтъква при всяка възможност, струва си да се спра на него. “Проектът, като професионална творба на архитекта, е хубав и спокойно може да се реализира на друго място, а не тук, където е съвършено чужд на атмосферата и на целия ансамбъл наоколо и с цялата си красота звучи като фалшив тон, който нарушава цялата хармония”.

Изразявайки благодарност от името на арх. Добрев за положителната оценка за качествата на проекта, си позволявам да кажа, че в теорията на композицията, както г-жа Вермут със сигурност знае, освен принципа на хармонията съществува и принцип на контраста. И той определено въздейства много по-силно и положително при възприемането на дадено произведение, като цяло и на отделните му компоненти. Съпоставянето на контрастни структури създава усещането за динамика и живот. Това внушение според мен, а явно и според журито, е за предпочитане пред атмосферата на строга симетрия, помпозност и покой, каквато между другото, въобще не е задължителна за централен площад, пък бил той , пък бил той и църковен.

Ефектът на контраст в архитектурата, на живия диалог между старо и ново, може да бъде разчетен в редица примери из европейските и световни столици, и то не в покрайнините, а на свещени за тяхната история места. Можем да подминем станалата банална с непрекъснатото цитиране пирамида в двора на Лувъра и да споменем другия, по-стар пример с хотел “Хилтън” от 70-те в цитаделата на Будапеща, на метри разстояние от катедралата “Св. Матиаш”, съжителстващ безпроблемно и с археологически останки от 800 години.

Следват “Хаас Хаус” на архитекта Х. Холейн от 90-те, сграда, намираща се на катедралния площад във Виена, със “Св. Стефан” на една ръка разстояние.

По-новите решения - на Каре де ар в Ним, Франция, на Н. Фостър, съвременен културен комплекс в контраст с античен храм.

Новото крило на Националната галерия в центъра на Вашингтон на М. Пей. И два примера от 2007 г.: разширението на музея “Прадо” в Мадрид на Р. Монео

и Музеят на Олтара на мира от Р. Майер, не къде да е, а в Рим, насред останките от форума на Октавиан Август.

Такъв вид демократично, но и професионално отношение към историческите паметници демонстрира още арх. В. Ангелова, автор на построената в двора на Академията през 1937 г. и съборена при бомбардировките голяма художествена галерия. Такова разбиране към проблема има и видният ни архитект, автор на реконструкцията на Галерията за чуждестранно изкуство Н. Николов. Ето какво пише той в дневника си на 7 февруари 1988 г.: “Започнах усилено, макар и трудно, да навлизам в едно по-друго виждане за югоизточния ъгъл на пространството около паметника “Св. Ал. Невски” в София. Поставената ми нова по-съдържание и функция задача изисква нов подход и дава нови, по-големи възможности за решаване на този ъгъл от съвременни позиции и изисквания за застрояването на историческия център на София. Навремето Смирнов от друга гледна точка е решавал задачата, като е изхождал от онази, която е видял в началото на века… В никакъв случай няма да е оправдано механичното повторение на замисъла, който се вижда от малките снимки на фасадите… сега, цял век по-късно, ще бъде нелепост да се плаща данък на почит и уважение към нещо, което не съществува и има само един бегъл, почти неясен спомен. По този спомен не може да се развие съвремието. А то вече е друго, променено…”

Странно е защо активистите на кампанията против проекта, предимно архитекти, неуспешно участвали в конкурса, сред които и синът на арх. Н. Николов - Вл. Николов, подминават тези мисли на иначе често споменавания от тях вече покоен автор. Явно за по-голямо удобство, меко казано. Явно по същата причина едната от двете рисунки, илюстриращи текста на г-жа Вермут, е обявена като проект на арх. Ст. Добрев за нова сграда на Академията. За всеки, който познава проекта и знае факта, че автор на рисунката е станалият популярен покрай спора проф. Пл. Вълчев, е ясна целта на този фалшификат - да представи в негативен план проекта на Добрев.

Струва си г-жа Вермут да се замисли в какво е въвлечена, водена от своите почтени емоции. В едно нещо тя е права.

Теренът наистина стана хлъзгав. И много трябва да внимаваме, ако не се опираме на принципни позиции.

Аз за себе си съм спокоен, защото често си припомням думите на Хосе Ортега-и-Гасет от неговата книга “Темата на нашето време”: “Съдбата на нашето поколение не е да бъде либерално или реакционно настроено, а именно да престане да се интересува от тази остаряла дилема”.

Писал го е през 1923 година.

в. “Гласове”, бр. 19/2008 година