Стъпки по хлъзгав терен

Лили ВЕРМУТ

Свикнахме търпеливо да се движим механично по хлъзгави терени в различни посоки и често, тръгвайки към храма, попадаме в кална дупка без изход.

Заличихме имена и периоди от историята си, с които се чувствахме горди, за да не ни обвиняват нашите победители във “великобългарски шовинизъм”. Сменихме табелите по улиците с опасната дума “цар” и смирено вървяхме по “Крем”, “Борис”, а децата питаха: “Този нашият чичо Борис ли е?”

Съборихме красивите стилни сгради от началото на ХХ век в столицата ни поради буржоазния им вид и започнахме главоломен строеж на панелни блокове и “модерни” стъклени офиси. София загуби физиономията си, спомените си.

Днес продължаваме по този път да обезличаваме собствения си образ, онова, което е наше, типично, изпълнено с емоционално съдържание и като визия.

1948 година промени (пренаписа) историята ни под външен натиск, промениха се и манталитетът, самочувствието, културата. От нас се искаше да забравим думата “наше” във всяко отношение (минали успехи, победи, земя, образование). Изпълнихме безропотно поръчението, но днес би трябвало да се освободим от това чувство на подчинение, на зависимост (вече неизвестно от кого), ръководещо поведението на мнозина. Още в 1995 г. БАН ни предостави факти и документи за извършеното престъпление към нашата страна с наложените лъжи в историографията, с което ни даде право и задължение да се борим за истина, за утвърждаване на всичко наше от заличеното минало. Но това наше минало изглежда е изтръгнато от съзнанието и от сърцата на мнозина, получили образованието си след 1948 година, и те с пълно безразличие са готови да заличат и останалите материални паметници от историята.

Болезнен е въпросът с желанието и намеренията на Художествената академия да издигне модерна постройка в същия комплекс до двете стари сгради от края на ХIХ век, изправена в блестящия си вид и срещу храм-паметника “Св. Александър Невски” и Народната библиотека от другата страна. Протестът беше повдигнат преди доста време от в. “Седмична поща” с много сериозна мотивировка, че се нарушава стилът на целия комплекс в центъра на столицата, а и се събраха хиляди подписи на софиянци, свързани емоционално със светините на родния си град. В момента се води война между художниците от академията и Съюза на българските художници. Ръководството на Академията защитава обстойно качествата на самия проект, но смущаващият въпрос е защо изобщо е поръчан този проект и защо на това място и без предварително обществено обсъждане. Проектът, като професионална творба на архитекта, е хубав и спокойно може да се реализира на друго място, а не тук, където е съвършено чужд на атмосферата, на целия ансамбъл наоколо и с цялата си красота звучи като фалшив тон, който нарушава цялата хармония. Бих се осмелила дори да предложа едно подходящо място, собственост на академията - на бул. “Дондуков”, където бяха текстилните работилници. Впрочем и много други места наоколо може да се намерят. А старата сграда на академията, която била опасна и щяла да се събори, спокойно може да се ремонтира, да се реставрира, както се прави из цяла Европа, в целия културен свят, не само с историческите и

културните паметници, но с всичко, което предизвиква патриотични, емоционални спомени у местното население. Една картина от Париж е запечатана в съзнанието ми: минавайки случайно, се отбих в малко, невзрачно кафене. Келнерът ми посочи една масичка и с гордост каза: “Тук е пил кафето си Волтер!”. А в нашата “невзрачна” сграда на академията преди нас са учили, докосвали са се до същите стъпала и врати “великите” Мърквичка, Вешин, заличените в историята Баджов, Тачев, Н. Михайлов, Пенков, Дечко. Във Венеция бях поканена в най-модерния нов моден салон. Сградата, където отидох, отвън не се различаваше от съседните сгради от ХV - ХVI век. Вътре всичко беше съвършено различно, ново. Фасадите се запазват, за да не се наруши общият стил, хармонията. Това е във всички големи градове в Европа. Центърът не се докосва, а всичко ново е извън него.

Спорът във връзка с тази тема, и то между художници, които не може да нямат поне правилно естетическо виждане, е просто несъстоятелен. Да се появи тази модерна постройка на това място, е равносилно в “Матеус пасион” на Бах внезапно да прозвучи например арията на звънчетата от “Вълшебната флейта” на Моцарт. Юридически също има нещо пропуснато, което се практикува в подобни случаи в Европа - референдум с гражданите. Също така какъвто и да било строеж (разкопаване) на това място носи рисковете да бъдат унищожени останки от некропола на Сердика, които се намират там.

Бих искала да вярвам, че е останало капка национално самосъзнание, което ще надделее над всякакви лични интереси, за да не рушим повече родината си, след като съсипахме образованието си и досега не са изчистени престъпните умишлени грешки в него.

Вера Мутафчиева казва: “Отровните плодове на могъщи исторически престъпления загниват бавно”. (”Съд над историците”, 1995. БАН - “Марин Дринов”).

Но ние ще подължаваме по хлъзгавия терен да търсим истината между гниещите отровни плодове.

в. “Гласове”, бр. 18/2008 година