Националната художествена академия: конкурсът

Арх. Лило Попов

Точно в дните, когато протичаше последната фаза от конкурса за нова сграда на Националната художествена академия - неговото журиране, бе обнародвано решението на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) по повод Камарата на архитектите в България и нейните опити да внесе някакъв ред в упражняването на архитектурната професия. Иронията е в това, че КЗК оценява практически всички действия на организираната архитектурната гилдия като противоречащи на принципите на конкуренцията, т.е. на пазара, следователно недопустими.
Може би е прекалено да очакваме Комисията да осъзнае, че изкуството (а защо не и животът) се подчинява и на други правила, освен пазарните. Не би трябвало да й убягва обаче, че точно конкурсите като общоприет начин за определяне на най-добрия правят архитектурната професия една от "най-отворените" към състезанието, т.е. към конкуренцията. Двадесет и шест колектива (за ориентация: толкова участваха и в конкурса за генерален план на София през 1990 г.) са предали своите конкурсни проекти - с пълното съзнание, че само един от тях може да бъде реализиран. А съдбата на нереализираните архитектурни проекти е незавидна.

Докато някои от най-прочутите сгради по света (Операта в Сидни и центърът "Жорж Помпиду" са две от тях) се появиха като резултат от архитектурни конкурси, на София в това отношение някак си не й върви. След сградата на Министерството на външните работи (първа премия на конкурс през 1971 г.), единствената реализация на първопремиран конкурсен проект е тази на РВД (арх. Георги Стоилов). Освен него през последните петнайсетина години се проведоха конкурси за градоустройствени решения, за храмове ("Св. Мина" в Лозенец), за сграда на БНБ, за бизнес-център до Руската черква… Но като че ли никой не поставяше толкова сложни и отговорни проблеми, произтичащи и от духовната значимост на обекта, и от мястото му в самото сърце на града.
Споровете около настоящия конкурс започнаха още с обявяването му, дори още при замислянето му. По-сериозните възражения на неговите противници бяха срещу съсредоточаването на цялата база на Академията върху терена в центъра; оттук те поставяха под въпрос самата възможност за изпълнение на функционалната програма без фатални последствия за мащаба на средата, зеленината, транспорта, ансамбловостта. Разгоря се дискусия и върху съдбата на Северното крило и неговата ценност - не толкова като материална структура, колкото като вместилище на пространства, носещи спомена за творчеството на някои от най-големите български художници.
Еволюцията на идеите в планирането на висшите училища преминава през различни етапи. С развитието на научно-техническата революция и като следствие - рязкото разрастване на учебните сгради, градските центрове като правило се оказват тесни за университетите, академиите и институтите. Тия последните се изнасят на свободни територии в градската периферия - в студентски градчета - "кампуси". В края на 60-те и началото на 70-те години, заедно с другите реформи във висшето образование, настъпва и преоценка на този модел. В духа на преоткритите традиционни градски ценности на преден план се изтъква значението на интеграцията на университета в градската среда, на взаимното духовно обогатяване чрез общуването.
Художествената академия е основана през 1896 година със закон, внесен в Народното събрание от Министъра на народното просвещение Константин Величков. Противниците на днешния конкурс могат да се ласкаят, че в известен смисъл са наследници на Алеко Константинов, който пише не един, а два фейлетона срещу това начинание. Сега какво ни оставаше друго - иронизира Алеко - освен Художествена академия, а след това, като направим и един Хореографически институт, да ни снабдява с достатъчно количество балерини - ще си накривим шапките, па нека ни излезе Европа насреща. Историята показа кой е бил прав и кой - не. От създаването си Академията се намира на сегашното си място. За нея руският архитект Смирнов проектира сграда във "византийско-руски" стил, от която напълно е завършена само една неголяма част. Северното крило също е изградено по проекта на Смирнов, но без оформлението на фасадите. Били са изпълнени и основите на главното крило - западното, върху които арх. Виктория Ангелова проектира изложбена галерия, разрушена от бомбардировките през войната.
Така че сегашният конкурс е призван да завърши ансамбъла в тази част на града, да дооформи, наред с Галерията за чуждестранно изкуство, източната рамка на пространството около "Св. Александър Невски". В този смисъл той се явява продължител на делото на арх. Смирнов. Не е тайна, че са правени проучвания за усвояване на тази територия за нуждите на Народното събрание. Утвърждаването на Академията на това място, там, където е била винаги, също е уважение на традицията. Но още по-важно за нас е, че се открива възможността не само за контакти между студентите от различни специалности, а за създаване на място за общуване между Град и Академия, на значимо културно средище в една зона, наситена с духовни функции.
Оставането на Академията в сърцето на града би имало смисъл само ако се осъществи в пълна степен това общуване. Затова измежду градоустройствените критерии, описващи и оценяващи интегрирането на обекта в неговия не само материален, но и духовен, културно-исторически контекст, "отварянето" на проектираната структура към града, пространственото и функционалното взаимопроникване ми се струват особено важни.
Другата група критерии са свързани с конкретното функционално-планировъчно решение и степента на изпълнение на конкурсното задание по отношение на площи, брой ателиета, осигуряване на естествено осветление (за предпочитане северно), функционални връзки и т.н.. Едно специфично за учебните сгради изискване е създаването на гъвкаво пространство, податливо на изменения, което да реагира на бъдещи промени в нуждите и в образователния процес, осигуряващо безпроблемно етапно изпълнение. Осезаемият отговор на това изискване обикновено е използването на достатъчно едър конструктивен растер и сравнително неутрален образ на "деловата", "работната" част. "Формата трябва не само да допуска, но и да предполага промяната", пишат Алисън и Питър Смитсън още през 1953 г. по повод проекта си за Шефилдския университет. Тоталната гъвкавост до степен на пълна непредсказуемост имаше своите апологети докъм 70-те години на миналия век. Днес ни се струва, че тя трябва да се съчетае с елементи, които придават известна устойчивост, разпознаваемост на архитектурния образ.
Тези идеи са най-категорично проведени в проекта на архитектите Иван Битраков и Константин Антонов. Големите ателиета са групирани в един обем, гъвкавостта е максимална, образът е високотехнологичен и съответства на функцията на сградата.
В основата на представените конкурсни проекти всъщност лежат няколко планово-композиционни схеми. Първата и най-очевидната от тях е периферно застрояване на парцела с оформяне на вътрешно дворно пространство. Тя е най-близо до първоначалния проект на Смирнов, позволява прилично оформяне на рамката на "Св. Александър Невски" и възможност да се изпълни програмата, без да се нарушава мащабът на средата. За съжаление най-много неудачи сред конкурсните проекти са свързани именно с нейното използване: когато се остане на равнище "схема", т.е. когато сградата остане нечувствителна към околната среда, към нейните енергийни полета и силови линии, а вътрешният двор - изолиран и недостъпен (или трудно достъпен) за външни посетители. Такова решение намирам донякъде приемливо единствено в проекта на арх. Любомир Панчев, защото е придружено с цялостно градоустройствено решение на зоната. Когато транспортът слезе под земята и цялата среда се предостави на пешеходеца, допустимо е Академията да изнесе и разпростре своето облагородяващо влияние в прилежащите й пространства, в периферното застрояване, като ограничи достъпа до вътрешния двор. Оттук се разбира колко е важно да има яснота върху бъдещото градоустройствено развитие на цялата централна зона.
Сполучливите интерпретации са свързани с разчупване твърдостта на схемата и преливане на пространствата към Народната библиотека и "Св. Александър Невски" (като при арх. Димчо Тилев), но също и с отчитането на важното южно направление, където се осъществява връзка с бул. "Цар Освободител" и зеленото пространство около паметника на Св. Климент.
Друга група проекти разработват темата за пространствения пробив в направление "изток-запад". Тя започва като пробиване на плътното периферно застрояване, за да стигне до пълно обособяване на две тела (двата факултета) с внушително, богато озеленено и наситено с разнообразни общодостъпни функции пространство между тях. Тази схема дава доста добри резултати - пространствени преливания, проникване на пешеходните потоци, визуални връзки. Към тази група принадлежи отбелязаният проект на арх. Симеон Борисов (интересни пространства, но недопустимо едър мащаб); допадат ми също проектът на арх. Благовест Вълков и особено този на арх. Димитър Кръстев - с деликатното си отношение към средата, грижливо изследваните членения и съотношения, намерената връзка между старата и новата архитектура. При тази схема сложно е оформянето на западния фронт, рамката на околохрамовото пространство като единно застрояване. Проблем е и включването на съществуващата сграда; някои колективи го решават, като я дублират с подобен обем със сходни форми и членения, разположен симетрично спрямо оста изток-запад: един дискусионен подход. Пълното обособяване на двата факултета затруднява гъвкавостта.
Първопремираният проект на арх. Стефан Добрев всъщност попада между тези две схеми. Той е категорично пробит и отворен към околните пространства, но в същото време е запазено впечатлението за периферно застрояване, като двата фланкиращи обема (северното крило е запазено и вградено в общата композиция) са обединени чрез богато остъклено фоайе от изток и панорамна връзка от запад. И тук съществущата сграда е балансирана със сходно в пропорциите си тяло от север, но без имитация на формите и члененията. Една от находките е повиването на северния обем така, че да се разкрие погледът към "Ал. Невски" от вътрешния двор. Друга - елегантното издигане на покритието така, че от изток да "държи" мащаба на смирновата сграда, а от запад да достигне котите на Галерията за чуждестранно изкуство.
Третата композиционна схема е обемната фиксация на западната и северната граница на терена, като застрояването се отдръпва от съществуващата сграда-паметник. Схемата позволява добро пространствено преливане, оформяне на фронта по ул. "Оборище" и на рамката около "Ал. Невски", избягват се проблемите при непосредственото свързване на старата и новата архитектура. Не случайно тя е предпочетена от колективите на такива архитекти, като Евлоги Цветков и Георги Стоилов. Но по колко различен начин я претворяват те! Архитектурата на проф. Цветков е спокойна, максимално изчистена; тя не се натрапва, а служи за фон на историческите паметници наоколо.
Наистина, стилът е човекът! Архитектурата на Георги Стоилов и неговия млад екип е модерна, експресивна, необичайна; авторите добавят и пробив към храма, а за да удържат композицията от разпадане, свързват обемите с гигантска колонада, като принасят в жертва на идеята мащаба на средата.
Проектът на арх. Лозан Лозанов също може да се отнесе към интерпретациите на тази схема, но още по-категорично подчертава диагоналното направление - от кръстовището на "Левски" и "Оборище" към Народното събрание. Това е една "неочевидна" идея, но веднъж открита, става ясно какъв потенциал има в нея, колко естествен е този диагонал за пешеходните потоци. Избраната форма води до едно стегнато и логично решение, третирано с онзи артистичен финес, присъщ на неговия автор.
Четвъртата схема може да бъде определена като "градска тъкан" или "градски лабиринт". Става дума за пресичащи се застроени трактове, които образуват вътрешни дворове и улички. Тази архитектура разчита на пространствената интрига, на постепенното усвояване на средата във времето. Тя е в духа на търсенията на по-голяма гъвкавост. Самата архитектура е сравнително неутрална, податлива на промени при устойчивост на архитектурния образ.
Най-доброто постижение тук е отличеният проект на арх. Калина Грънчарова с интересна съвременна архитектура. Ще завърша с няколко думи за архитектурната изразност. Интересно е, че само двама участници предложиха исторически стилизирана архитектура и никой - изпълнение на оригиналния проект на арх. Смирнов. От друга страна, дори концептуалните проекти не успяха да провокират в достатъчна степен установените вкусове. Когато в средата на 80-те години на миналия век по проект на арх. Никола Николов бе изградена Галерията за чуждестранно изкуство, авторът на тези редове я оцени високо в сп. "Архитектура", възприемайки я като проява на постмодернизъм (относително нов за нас тогава) и не толкова като възстановяване на бомбардираната Държавна печатница на арх. Швамберг. Продължавам да поддържам това мнение, но смятам, че днес, двадесет години по-късно, нашето време има нужда от съвременни архитектурни жестове. По-уместна ми се струва, още повече за една Художествена академия, архитектура, отразяваща духа на нашето съвремие, която да обогати средата с нови художествени стойности. Така, както това са направили нашите предшественици на това място.

брой №26 в. „КУЛТУРА” от 08.07.2005 г.