Аргументи

Проф. д-р Васил Рокоманов

Позволявам си да участвам в дискусията около проекта за нова сграда на Националната художествена академия, защото неговата реализация очевидно забуксува. Самата дискусия взе нова, тревожна за академичната общност посока – от донякъде разбираем патос на носталгии и естетически пристрастия, неуморните противници на новия проект преминаха към подмяна на неговата същина.

Новите атаки манипулират общественото съзнание, отъждествявайки НХА единствено със сградния и́ фонд. Внушава се образ на треторазрядна институцийка, която навремето случайно се е наместила сред “по-първите” и оттогава се пречка в краката на същински важните държавни и духовни центрове. А новият проект нанасял непоправими щети на техните сакрални и архитектонични контакти, грози шедьоврите, взривява градоустройството на столицата и нейните комуникации, изобщо – апокалипсис...

Спасението е: проектът не се реализира и Академията се мести.

Къде?

Някъде... Все едно. Където са другите...

* * *

Това вече го преживяхме.

По време на строително-разрушителната истерия около 1300-годишнината, в двора на “Шипка” 1 се развихри багер: изкорени храсти и дървета, изкърти бордюри и плочници, срина чешмичката. Когато обаче започна да троши пейките, търпението на неколцина ячки студенти-скулптори се изчерпа – прекалено усърдният представител на класата-хегемон беше отупан и изхвърлен от двора, срещу напиращите да въздадат възмездие ЗИЛ-ове се появи барикада от боклучийски кофи, а върху кофите – студенти. Един от тях бях аз, наблизо днешният ректор, нататък – други колеги. Разтичаха се гневни професори, от администрацията задрънчаха телефони. Замириса на бунт.

Светлин Русев и ректорът Величко Минеков се вкопчиха в някакъв неизвестен ми архитект и Георги Йорданов, тогавашното партийно величие на София. От скандала се разбра, че овластени началници и подчинените им архитекти са планирали тихомълком дворът да стане ларго между Народната библиотека и “Александър Невски”. А какво ще последва, успяхме сами да се досетим.

Бе много специален урок: как българските художници, професори и студенти, без разлика от партийност, ранг и длъжност, можем да браним своята Академия, да отстоим и себе си. Не им я дадохме, защото бяхме заедно. Само игрището не успяхме да възстановим.

Припомням тези събития, защото днес един-единствен пробив се оказа достатъчен, за да се вклинят веднага враждебни на Академията планове, особи, институции, интереси...

* * *

Обществото ни е спънато от нестихващи схватки с миналото, настоящето ни е отровено от миазмите на близката история...

Това, че някой се оказва недокоснат от динамиката в изкуството през миналия век, може да мине и като симпатичен анахронизъм, допустим за здравословната академична консервативност. Но ако се случи нова Академия в стилистиката на архаичната носталгия, въпросният някой ли ще обяснява какво бъдеще чака нейните студенти и държавата, проспала модерността и всичко, което я последва в мащабите на света?

Академията е твърде повече от “рамка на площад”, “елемент” от архитектурен ансамбъл и пр. Академията е неизмеримо повече от която и да е сграда.

Академията е духовната енергия на студенти и преподаватели, които са живели и живеят в мечтата изкуство. Само мечтата успява да потиска “естетическите” и санитарни ефекти на настоящия академичен бит – една твърде по-гнусна реалност от "Ентропа" – визията на Давид Черни.

Какво да се прави, художниците създаваме визии, базирани в реалността. Тежкò и горкò на общество, което ги замества със спомени и носталгии.